Но когато сега си мисля за това, разбирам и гледната точка на Рут. Става ми ясно, например, как може да се е почувствала тогава — вероятно е погледнала на мен като на страната, която първа е нарушила съглашението помежду ни и в отговор на това си е показала рогата. Това изобщо не ми бе хрумвало, но сега вече допускам, че подобно обяснение на случилото се би могло да е напълно възможно. Защото тъкмо преди да изрече забележката си, аз с неудоволствие говорех за модния начин да се прощава с приятелите си, който бе копирала отнякъде. Сега ми е трудно да го обясня, но между нас определено е съществувало някакво съгласие по отношение на това, как може да се държи с „ветераните“. Вярно е, че тя често блъфираше и правеше какви ли не намеци за неща, за които знаех, че са далеч от истината. Повтарям, понякога тя се стараеше да направи впечатление на „ветераните“ за наша сметка. Но ми се струва, че някъде дълбоко в себе си Рут си е мислела, че го прави от името на всички нас. И моята задача като нейна най-близка приятелка се състоеше в това мълчаливо да я подкрепям, сякаш се намира на сцена, а аз седя на първия ред. Тя се стремеше да бъде още някоя и вероятно е живяла под по-голямо напрежение от нас: пак ще повторя, че донякъде тя се чувстваше отговорна за всички ни. Ако това е така, възможно е да е приела думите ми за прощалния жест като измяна и съвсем справедливо да е отправила ответния си удар срещу мен. Както вече казах, това обяснение ми хрумна наскоро, а тогава не се и опитвах да погледна на нещата по-общо и да видя собственото си място в тях. Според мен по онова време недооценявах усилията на Рут да се доразвие, да порасне, да остави Хейлшам зад гърба си. Сега си мисля за тези неща и си спомням, че тя ми го бе споменала, когато й помагах в центъра по рехабилитация в Дувър. Седяхме в стаята й, любувахме се на залеза както обикновено, пиехме минерална вода, ядяхме сладкиши и аз й казах, че в едностайната си квартира още пазя сандъчето с голяма част от старата си сбирка, която бях оформила в Хейлшам. А после съвсем простичко, без да искам да й припомня нещо и без да имам нещо особено предвид, додадох:
— След Хейлшам твоята колекция изчезна, нали?
Седнала в кревата, Рут дълго мълча, плочките на стената зад гърба й отразяваха лъчите на залеза. После каза:
— Помниш ли, че преди да заминем оттам, настойниците ни непрекъснато ни повтаряха, че можем да вземем и колекциите си със себе си? Аз извадих всичките си неща от сандъчето и ги прибрах в пътната чанта. Мислех си, че във Фермата ще си намеря подходящо дървено сандъче. Но като пристигнахме, забелязах, че никой от „ветераните“ няма колекция. Значи идеята бе само наша, значи това не бе нормално. Вероятно на всички ни е направило впечатление, не само на мен, но вие не споменахте за това, нали така? И тогава реших, че не ми трябва никакво сандъче. Така предметите си останаха месеци наред в чантата, а после изхвърлих всичко.
Взрях се в нея.
— Изхвърлила си колекцията си на боклука?
Рут поклати глава и следващите няколко секунди сякаш си припомняше един по един всички предмети от своята сбирка. Накрая каза:
— Напъхах ги в чувал за смет, ала не можах да ги изхвърля с боклука. Затова помолих Кефърс, като си тръгва да вземе и чувала и да го откара в магазина. Знаех за съществуването на благотворителни магазини, бях се интересувала преди това. Кефърс поразтършува из предметите, не разбра какви са точно, пък и как би могъл да разбере, усмихна се и заяви, че никой магазин няма да приеме такива неща. Казах му, че има не лоши работи, някои дори си струват. Той видя, че ми е мъчно и промени тона си. Отвърна: „Добре, госпожичке, така да бъде, ще ги откарам в Оксфам.“4 После, сякаш е направил огромно усилие над себе си, каза: „Сега, като се порових из чувала, видях, че в него наистина има някои хубави предмети.“ Думите му не прозвучаха много убедително. Сигурно е изхвърлил чувала по пътя. Но поне не го видях.
Тя се усмихна.
— Ти не беше като мен. Спомням си. Не се срамуваше от колекцията си и я запази. Сега съжалявам, че не направих като теб.
Искам да кажа, че всички се стараехме да се приспособим към новия живот и според мен всички извършихме по нещо, за което после съжалявахме. Забележката на Рут ме огорчи сериозно, ала сега е трудно да съдим и нея, и когото и да било друг за поведението им през първите месеци на престоя ни във Фермата.
С идването на есента, аз почувствах, че постепенно се приспособявам към условията и че започвам да обръщам внимание на неща, които преди са ми убягвали. Забелязах например странното отношение към онези, които си бяха заминали наскоро. „Ветераните“ ни разказваха всякакви забавни случки за обитателите на Белия дом и Фермата с тополите, които са виждали, когато са ходели там, ала никога не споменаваха за бившите си съквартиранти и близки приятели, напуснали Фермата малко преди да пристигнем ние.
