Първата ни зима във Фермата приближаваше към своя край и всички вече чувствахме, че малко или много свикваме с обстановката. Независимо от някои дребни свади, двете с Рут не изоставихме навика си да завършваме деня с разговори на чаша чай в моята стая и една вечер, докато си бъбрехме за това-онова, внезапно Рут заяви:
— Вероятно и до теб е стигнало какво говорят Криси и Родни.
Аз й отговорих отрицателно и тя се усмихна.
— По-скоро мисля, че ме разиграват. Това е техният начин да се шегуват. Щом не си чула, добре.
Започнах да я разпитвам, защото виждах, че много й се иска да измъкна нещо от нея. Най-после Рут заговори тихо:
— Помниш ли миналата седмица, когато Криси и Родни заминаха? Отишли в един град на име Кромър по северното крайбрежие на Норфък.
— Но какво са правили там?
— Според мен са гостували на някои познати, които са живели тук преди. Но не това е важното. Работата е там, че в Кромър видели един… човек. Работел в модерен офис с отворено планиране. Ами… те смятат, че този човек е „възможното аз“. За мен.
Макар че на повечето от нас мисълта за „възможното аз“ ни бе хрумвала още в Хейлшам, ние чувствахме, че няма защо да говорим на тази тема, така че не го правехме, макар да ни интригуваше и едновременно с това да ни тревожеше. Дори във Фермата не засягахме въпроса. Разговорите за „възможното аз“ бяха по-деликатни, от който и да е друг разговор, дори от този за секса. В същото време се усещаше, че всички се вълнуват от темата — някои дори биваха обсебени от нея, — но по правило тя възникваше обикновено в изключително сериозни разговори и спорове за светове, съвършено различни от нашия, като например този на Джеймс Джойс.
Главното съображение, върху което се основаваше теорията за „възможното аз“, бе доста просто и не пораждаше особени разногласия. Ставаше дума примерно за следното: тъй като всеки от нас бе копие, направено в някакъв момент от нормален човек, някъде в широкия свят вероятно съществуваше и самият оригинал. В такъв случай съществуваше и вероятността, поне на теория, да откриеш своя оригинал. Затова, ако някой от нас излезеше навън, той навсякъде — и по улиците, и в търговските центрове, и в крайпътните закусвални — внимателно се оглеждаше и търсеше някакво сходство с околните в желанието си да открие „възможното аз“ за себе си и своите приятели.
Но по-нататък мненията ни се различаваха. Като начало спорехме на кого трябва да обръщаме внимание по време на нашите търсения. Според някои твоето „възможно аз“ би могло да се открие в човек, който е двайсет-трийсет години по-възрастен от теб, а това означава в някого, който би могъл да ти е нормален родител. Ала други от нас смятаха, че това е твърде сантиментално. От къде на къде между нас и нашите оригинали трябва да съществува „естествена“ възрастова разлика от едно поколение? Ами ако са копирали старци или деца? Нима има някакво значение? Възраженията ни обаче бяха, че със сигурност са използвани хора в разцвета на силите си — в „нормална родителска“ възраст. И тук всички усещахме, че навлизаме в територия, в която не желаем да стъпваме, и спорът замираше.
Имаше и още един въпрос: защо изобщо трябваше да открием оригиналите си? Голямата идея се състоеше в това, че като ги открием, ние можем да надникнем в бъдещето си. Не, разбира се, никой не си въобразяваше, че ако примерно си копиран от железничар, в крайна сметка и ти ще работиш в железниците. Не мислехме толкова примитивно. Но всички ние в по-малка или по-голяма степен вярвахме, че като видиш чие копие си, можеш да получиш някаква представа за дълбочината на собствената си същност и дори за онова, което те чака занапред.
Според някои обаче цялата тази загриженост относно нашето „възможно аз“ бе пълна глупост. Оригиналът, твърдяха те, няма никакво значение, той е само техническо средство, за да бъдем възпроизведени ние, и нищо повече. Какъв ще бъде животът ни зависи единствено от нас самите. Рут неизменно се причисляваше към този лагер, пък и аз клонях натам. Така или иначе, колчем чуехме, че се говори за „възможното аз“, независимо кого се имаше предвид, и двете изпитвахме страшно любопитство.
Доколкото си спомням, интересът към „възможното аз“ се проявяваше на интервали. По цели седмици не се споменаваше за него, друг път някой уж видял някого, после изведнъж и друг, и трети… Като правило не можехме да разчитаме на повече, освен на един съвсем бегъл поглед: я някое лице в отминаващия автомобил, я нещо друго от този род. Ала понякога ставаше въпрос и за по-сериозни наблюдения, като например в случая, за който ми разказа Рут в моята стая.
