Няколко дни по-късно обаче, когато с няколко приятелки седяхме около камината във фермерската къща, Рут заговори в какъв офис би искала да работи и аз моментално разбрах какво точно има предвид. Тя не изпусна нито една подробност — разказа за растенията, за лъскавото обзавеждане, за въртящите се столове на колелца — и всичко бе тъй живо и ярко, че останалите я слушаха със затаен дъх и никой не смееше да шавне. Аз внимателно я гледах, ала на нея изглежда не й хрумваше, че мога да свържа двете неща — твърде вероятно бе да е забравила къде е видяла картинката. Дори твърдеше, че служителите в офиса трябвало да бъдат „динамични, целеустремени“ и аз ясно си спомних, че тъкмо тези думи изпъкваха в горната част на фотографията: „Вие сте динамични? Целеустремени?“ — нещо такова. Разбира се, мълчах като риба. Дори, докато я слушах, без да искам започнах да си представям, че това е напълно възможно: може би в един прекрасен ден всички ще се озовем на някое място и заедно ще започнем нов живот.
Около камината, разбира се, бяха Криси и Родни: те жадно поглъщаха всяка нейна дума. След онази вечер Криси непрекъснато се опитваше да въвлече Рут в поредния разговор на тази тема. Да речем, седят си двете в ъгъла, аз минавам наблизо и чувам, че Криси я пита: „А ти сигурна ли си, че ако работите в подобно учреждение всички заедно, няма да се разсейвате?“ Само и само отново да напомни на Рут за офиса.
Що се отнася до Криси — а това се отнася до мнозина от „ветераните“, — трябва да ви кажа, че въпреки своето покровителствено отношение към нас след пристигането ни във Фермата, тя изпитваше някакъв свещен трепет от факта, че идваме от Хейлшам. Не го разбрах веднага. Да вземем за пример разказа на Рут за онзи офис: Криси никога не би си и помислила да работи в офис, при това в такъв, какъвто бе описала Рут. Ала поради самия факт, че Рут идва от Хейлшам, идеята изведнъж й се стори напълно осъществима. Ето как гледаше Криси на всичко това и на мен ми се струва, че някои изказвания, направени от Рут, караше нея и останалите да си мислят, че по някакъв тайнствен начин ние от Хейлшам съществуваме по силата на някакви особени правила. Никога не бях чувала от устата на Рут откровена лъжа в присъствието на „ветераните“; просто тя не отричаше нещата, които другите намекваха. Имаше случаи, когато можех да я залея със студена вода; но дори понякога да се смущаваше от погледа ми, който улавяше по средата на някой свой разказ за нещо си, Рут все едно бе сигурна, че за нищо на света няма да я издам. И аз, разбира се, не я издавах.
Ето в каква атмосфера Криси и Родни заявиха, че са зърнали нейното „възможно аз“ и сега вероятно вече ви е ясно защо се отнесох с недоверие към думите им. Не ми се искаше Рут да отпътува с тях за Норфък, макар и сама да не знаех защо. И когато се изясни, че тя твърдо е решила да тръгне, аз й заявих, че ще й правя компания. В началото тя не прояви възторг от предложението ми, дори ми намекна, че няма да вземе дори Томи със себе си. Но накрая всички потеглихме на път: Криси, Родни, Рут, Томи и аз.
Родни, който имаше шофьорска книжка, се бе уговорил с една ферма в Мечли, на няколко километра надолу по пътя, да наеме автомобил за един ден. Той редовно го правеше, но този път уговорката със собственика се провали в деня преди отпътуването. Въпреки това нещата лесно се уредиха — Родни отиде в съседната ферма и ангажира друг автомобил, — но интересното бе състоянието, в което изпадна Рут през времето, когато пътуването ни бе поставено под въпрос.
До последния миг тя даваше да се разбере, че гледа на цялата история като на някаква шега и че се е съгласила да пътува само и единствено заради Криси, за да й достави удоволствие. Говореше, че не се възползваме достатъчно от свободата си след напускането на Хейлшам и че много отдавна е искала да посетим Норфък и „да намерим всичко, което сме изгубили“. В общи линии, тя по всякакъв начин се стараеше да демонстрира, че не се отнася сериозно към идеята да открие своето „възможно аз“.
Помня, че в деня преди заминаването ни двете с Рут отидохме да се поразходим и след това влязохме в кухнята на Голямата къща, където Фиона и още няколко „ветерани“ приготвяха огромно количество задушено. И тогава, без да прекъсва работата си, Фиона ни осведоми, че няма да могат да ни дадат автомобил: от близката ферма изпратили някакво момче да ни предупреди за отказа. Рут стоеше пред мен и затова не можех да видя лицето й, но усетих, че цялата се вкамени. После безмълвно се обърна и се втурна навън, като едва не се блъсна в мен. Тогава зърнах за миг лицето й и разбрах, че е много разстроена. Фиона започна да се вайка и да говори неща от рода на:
— Ох, нямах представа…
Но аз я прекъснах:
— Не, Рут не е огорчена заради това. Причината е друга, нещо, което се случи преди малко.
Не беше най-удачното обяснение, ала в онзи миг не можах да измисля нищо по-добро.
