Доколкото си спомням, през онази зима главно ние, новопристигналите, обсъждахме „мечтите си за бъдещето“, макар че и някои от „ветераните“ вземаха участие в нашите разговори. Когато започвахме подобен разговор, по-възрастните от тях, особено онези, които бяха тръгнали вече на подготвителни курсове, тихо въздъхваха и излизаха от стаята, но отначало ние дори не забелязвахме реакцията им. Не разбирам много добре какво сме имали предвид като сме захващали тази тема. Бяхме наясно, че не е възможно да мислим за това, като за нещо сериозно, но пък и не приемахме мечтите си за чиста фантазия. Струва ми се, че това ни даваше възможност, при положение че Хейлшам бе останал далеч зад нас, макар да бяха изминали само няколко месеца от пребиваването ни на новото място — преди да започнем да разговаряме за работата си като помощници на донорите, преди да тръгнем на шофьорски курсове, преди всички тези неща, — от време на време да забравяме кои сме всъщност, какво са ни говорили настойниците, какво бяхме чули от устата на госпожица Люси в онзи дъждовен ден, както и всички теории, които бяхме обсъждали помежду си през онези години. Разбира се, това не можеше да продължава вечно, но повтарям, че през няколкото месеца във Фермата ние успяхме да си извоюваме отсрочка, по време на която животът ни понякога ни се струваше безграничен, живот, без каквито и да е ограничения. Когато сега си го припомням, струва ми се, че бяхме прекарали много часове, седнали след закуска в изпълнената с изпарения кухня или скупчени около гаснещото в полунощ огнище, погълнати от планове за бъдещето.
Ала никой от нас не летеше твърде нависоко. Не помня някой да е мечтал да стане кинозвезда или нещо подобно. Обикновено обсъждахме задълженията на пощальона или фермера. Мнозина желаеха да станат шофьори и да карат определена марка автомобили и често, когато ставаше дума за това, „ветераните“ започваха да сравняват различните живописни маршрути, по които са пътували, любимите си крайпътни кафенета, сложните разклонения по магистралите — неща от този род. Сега, разбира се, мога да разказвам много по тази тема. Ала тогава само мълчах и слушах. Друг път, когато станеше късно, аз затварях очи и се облягах на дивана — или на рамото на младежа, ако вечерта се вместваше в краткия период, в който официално „принадлежах на някого“ — и през сън скитах по пътищата, плод на моето въображение.
Но нека се върна на това, с което започнах, и да ви кажа, че в тези разговори най-високо летеше Рут — особено в присъствието на някой „ветеран“. Още в началото на зимата тя бе започнала да рисува в мечтите си отворено планирани офиси, но след деня, в който двете с нея отидохме в селото, „мечтата й за бъдещето“ придоби нови измерения.
Бяха настъпили силни студове и ние се мъчехме с газовите печки. По цели дни се щурахме около тях, опитвахме се да запалим газта, щракахме ли, щракахме, но тя все не пламваше и накрая махахме с ръка и на печките, и на стаите, които трябваше да се затоплят. Кефърс се отказа да се занимава с тях и заяви, че това е наше задължение, но после, когато се застуди не на шега, все пак ни връчи плик с пари и написа на листче какъв вид гориво е нужно за печките ни. Двете с Рут изявихме желание да отидем за горивото, така че в една мразовита утрин се отправихме към селото. Когато стигнахме до онова място, където от двете страни на пътя се издигаше гъст жив плет, а земята бе осеяна със замръзнали говежди изпражнения, Рут поизостана, после внезапно спря.
Не го усетих навреме и когато след няколко секунди се обърнах назад, видях, че е сложила ръка на устата си и се е вторачила в земята с поглед, втренчен в нещо досами краката й. Приближих се до нея, като реших, че това е някакво нещастно същество, умряло от студ, но се оказа, че е цветно списание — не от „колекцията на Стийв“, а весело издание с лъскави корици, от онези, които хората получават безплатно заедно с пощата си. Беше широко отворено на ярка реклама и макар хартията да се бе намокрила и посмачкала в единия край, всичко се виждаше съвсем ясно: прекрасен модерен офис с отворено планиране, в който три четвърти от служителите весело разговаряха помежду си. Помещението, хората — всичко изглеждаше блестящо. Рут не преставаше да я гледа, а когато забеляза, че съм до нея, каза:
— Струва си човек да работи на такова място!
След миг се опомни — може би дори се разсърди, че съм я уловила в такъв момент — и продължи напред, но този път с по-бърза крачка.
