Откакто бяхме пристигнали в града, никой не бе обелил и дума за „възможното аз“ и аз чаках да седнем на масата, за да обсъдим въпроса както трябва. Но още щом се заловихме за сандвичите, Родни заговори за техния с Криси общ приятел Мартин, който предишната година напуснал Фермата и сега живеел някъде тук. Криси с въодушевление откликна и двамата се надпреварваха да си спомнят за всичките глупави шеги, които е пускал този техен Мартин. Ние не бяхме в течение на нещата, ала Криси и Родни се заливаха от смях. Разменяха си весели погледи и макар да си даваха вид, че сякаш го правят заради нас, беше очевидно, че са се отдали на спомените заради собственото си удоволствие. Сега ми се струва, че вероятно забраната да се говори за вече заминалите от Фермата хора им е пречела да разговарят дори насаме за приятеля си и, попаднали на ново място, те са се освободили от ограниченията, наложени им във Фермата.
От вежливост аз се смеех заедно с тях. Томи като че ли не разбираше и онова, което схващах аз, и неувереният смях, който издаваше, винаги малко закъсняваше. Но затова пък Рут се кискаше през цялото време, смееше се на всяка случка с Мартин, която чуеше от устата им, и кимаше разбиращо. Един път, когато Криси каза нещо съвсем неразбираемо, като например: „А с джинсите му, нали помниш?“, Рут започна да рита от смях и махна с ръка в наша посока, с една дума: „Разкажи им, на тях, на тях, за да ги развеселиш!“ Изтърпях го, но когато Криси и Родни започнаха да се питат дали да посетят Мартин в апартамента му, или не, ги попитах — може би доста хладно:
— С какво по-точно се занимава тук? Как така си има апартамент?
Последва мълчание, после Рут въздъхна с досада. Криси се наклони през стола си към мен и тихо и търпеливо, като на малко дете, ми обясни:
— Той помага на донорите. Какво друго мислиш, че може да прави тук? Вече е пълноправен помощник.
Всички се поразмърдаха на местата си, после аз казах:
— Тъкмо за това и говоря. Не можем просто така да се появим при него.
Криси въздъхна.
— Да допуснем, че си права — отвърна тя. — При това не ни е разрешено да посещаваме помощниците. Ако говорим сериозно. Със сигурност не е препоръчително да го правим.
Родни се усмихна и добави:
— По никакъв начин не е препоръчително. Не можем просто така да се появим при него.
— Никак не би било хубаво — потвърди Криси и неодобрително поклати глава.
Тук в разговора се намеси и Рут:
— Кати никак не обича да се държи недобре. Така че по-добре да не ходим при него.
Томи гледаше към Рут, очевидно объркан чия страна взема тя, а и аз, да си призная, също не я разбирах. За миг ми хрумна, че не иска да се отклоняваме от целта на пътуването си и затова ме подкрепя, макар и неохотно; усмихнах й се, ала тя не ми отвърна. Неочаквано Томи попита:
— Родни, а къде си видял „възможното аз“ за Рут?
— М-м…
Сега, когато бяхме вече в града, интересът на Родни към „възможното аз“ бе угаснал и аз забелязах, че по лицето на Рут премина безпокойство. Накрая Родни каза:
— В една от пресечките на главната улица, някъде към края й. Всъщност днес може и да почиват.
Тъй като всички мълчаха, той добави:
— Нали и те имат почивни дни, напълно разбираемо е. Не работят непрекъснато.
Като чух думите му, аз се изплаших, че сме направили голяма грешка: всички знаеха, че „ветераните“ често използват разговорите за „възможното аз“ като предлог за пътувания и всъщност нямат нищо сериозно предвид. Според мен Рут, която определено се разтревожи, си мислеше същото, ала накрая тихо се засмя, сякаш Родни се бе пошегувал.
После Криси каза, но вече с друг тон на гласа:
— Впрочем, Рут, възможно е след някоя и друга година да дойдем отново тук, за да навестим теб. Ще работиш в елегантен офис. И никой няма да се възпротиви, че сме дошли да те видим.
— Да — побърза да се съгласи Рут. — Спокойно можете да ми дойдете на гости.
— Според мен — заяви Родни — не съществуват никакви правила относно посещенията на хора, работещи в офиси. — Той внезапно се засмя. — Макар че откъде бихме могли да знаем? Нищо подобно не ни се е случвало.
— Всичко ще е наред — увери го Рут. — Сигурно ще ви разрешат. Ще можете да идвате и да се виждаме. Но без Томи, разбира се.
— Защо без мен? — възмути се Томи.
— Защото двамата и без това ще бъдем заедно, глупаче — отвърна Рут. — Ще те взема със себе си.
Всички се разсмяхме, но Томи отново малко позакъсня.
— В Уелс чух за едно момиче — започна Криси. — Също от Хейлшам, но няколко години по-голямо от вас. Казват, че работела в магазин за дрехи. В моден магазин.
Ние измърморихме нещо одобрително и се размечтахме с поглед, вперен в облаците.
— Хейлшам си е Хейлшам — произнесе накрая Родни и поклати глава, сякаш се учудваше на нещо.
— Има и още един случай, нали? — обърна се Криси към Рут. — Момчето, за което ни разказа наскоро. Който напуснал Хейлшам две години преди вас. А сега работел като пазач в парка.
Рут със сериозно изражение на лицето кимаше с глава. Казах си, че трябва да дам знак с очи на Томи, но той ме изпревари и заговори, преди да успея да се обърна към него.
