Както вече казах, проблемът с транспорта бе разрешен и рано на другата сутрин, още по тъмно, ние петимата се настанихме в раздрънкания, но съвсем приличен роувър. Криси седна отпред до Родни, а ние тримата — на задната седалка. Разпределението на местата по този начин ни се струваше напълно естествено и никой не се замисли особено по въпроса. Ала само след няколко минути, когато излязохме от тесните лъкатушещи черни пътища и Родни натисна газта по шосето, Рут, която седеше между мен и Томи, се наклони напред, облегна ръце на гърба на предните седалки и започна да си говори с двамината „ветерани“. Двамата с Томи, които седяхме от двете й страни, не чувахме думите й, а тъй като тя се бе настанила между двама ни, не можехме и да разговаряме помежду си, дори не се виждахме един друг. В редките случаи, когато тя се облягаше назад, аз се опитвах да завържа разговор между нас тримата, ала Рут не го поддържаше и след известно време отново се навеждаше и мушваше глава между предните седалки.
След около час, когато небето просветна, спряхме да се поразтъпчем и да дадем възможност на Родни да „пусне една вода“. Бяхме спрели до голяма безлюдна нива, така че прескочихме крайпътната канавка и започнахме да разтриваме ръцете си, за да се стоплим, и наблюдавахме как от устата ни излиза пара в мразовитата утрин. По едно време Рут се отдели от нас и се загледа в изгряващото слънце. Отидох при нея и й предложих да си разменим местата: щом иска да си говори само с „ветераните“, така ще има възможност да разговаря с Криси, а ние двамата с Томи също можем да завържем разговор, за да съкратим дългия път. Едва бях свършила, когато Рут внезапно ми прошепна:
— Тъкмо сега ли ти хрумна да създаваш проблеми? Не мога да те разбера! Защо трябва винаги да ми пречиш?
Тя рязко ме дръпна, за да се обърна и двете да застанем с гръб към останалите, за да не разберат, че спорим. Тъкмо този й жест, а не думите й, ме накараха да погледна всичко през нейните очи: видях, че Рут полага неимоверни усилия, за да постави в правилна светлина пред Криси и Родни не само себе си, а и нас, докато в това време се появявам аз и с един замах слагам кръст на усилията й, като разигравам тази глупава сцена. Нещата ми се изясниха, аз я докоснах по рамото и се върнах при другите. И когато седнахме в автомобила, погрижих се всички да заемем предишните си места. Ала през по-голямата част от пътуването ни Рут мълчеше, облегната назад, и дори когато Криси и Родни ни викаха нещо от предните седалки, тя отговаряше вяло, като използваше само едносрични думи.
Но още щом влязохме в крайморския град, настроението ни видимо се повиши. Беше обедно време и ние оставихме роувъра на паркинга до игрището за миниголф, където се вееха множество флагчета. Денят бе слънчев и мразовит и онова, което си спомням, е, че през първия час на нашето пребиваване там ни обзе такъв телешки възторг от предоставилата ни се свобода, че почти забравихме за истинската цел на пътуването си. По едно време Родни не се сдържа, размаха ръце и нададе радостен вик; той вървеше най-отпред по пътя, който се катереше нагоре по хълма и минаваше покрай близките къщи и магазини, подредени в спретнати редици, и по това, как небето над главите ни се уголемява, ние разбрахме, че се приближаваме до морето.
Когато стигнахме до морето, оказа се, че пътят продължава по ръба на отвесна скала. Първото ни впечатление беше, че не е възможно да се спуснем до пясъчния бряг, но като се надвесихме над перилата, видяхме виещите се пътеки, които отвеждаха по стръмния скалист склон до самата вода.
Бяхме огладнели, затова влязохме в малкото кафене на върха на канарата, откъдето започваше и една от пътечките. Вътре имаше само две бузести жени в престилки — те работеха там. Бяха седнали на една маса с цигара в ръка, но като ни видяха, скочиха и влязоха в кухнята, така че ние останахме сами.
Избрахме си най-отдалечената от входа маса, която бе и най-близо до морето, и когато седнахме, ни се стори, че сякаш висим във въздуха над водата. Тогава нямаше с какво да го сравня, ала сега разбирам, че кафенето е било съвсем малко — в него имаше само три-четири малки маси. Единият прозорец бе оставен отворен — вероятно за проветрение от миризмата на пържено — и от време на време през него полъхваше вятър и разклащаше обявите с изгодни предложения за почивка. Едната от тях, окачена в ъгъла, бе изписана с цветни флумастери, а буквата „О“ в думата „Погледни!“, която стоеше най-отгоре, бе изрисувана като втренчено човешко око. Сега толкова често виждам подобни неща, че дори не им обръщам внимание, но тогава ми беше за първи път и аз с възхищение разглеждах надписа, после улових и погледа на Рут, разбрах, че тя също е възхитена и двете прихнахме да се смеем. Това бе приятен момент, изпълнен с топлота, и ми се стори, че цялото напрежение, възникнало между двете ни в автомобила, е останало далече зад нас. По-късно ми стана ясно, че това е бил последният подобен момент за цялото ни пътуване.
