— За кого става дума? — озадачено попита той.
— Знаеш за кого, Томи — бързо отвърнах аз.
Беше твърде рисковано да го сритам под масата или да предам многозначителност на гласа си. Криси щеше тутакси да се усети. Ето защо му отговорих с малко уморен тон, сякаш Томи ни е омръзнал със своята разсеяност. Но той все още не разбираше.
— За някой наш познат ли?
— Томи, престани вече — посъветвах го аз. — Трябва да отидеш да си прегледаш мозъка.
Той не каза нищо. Криси се обади:
— Знам какъв късмет е да попаднеш във Фермата. Но някои са били по-щастливи — вие, например, които сте живели в Хейлшам. Вижте какво… — тя се наведе и заговори тихо: — Има нещо, за което искам да поискам съвет от вас. Работата е там, че във Фермата не може да стане. Всеки те дебне.
Огледа всички около масата и спря погледа си върху Рут. Внезапно Родни също се напрегна и се наклони напред. Нещо ми подсказа, че идва най-важното, онова, заради което Криси и Родни бяха замислили цялото пътуване.
— Когато двамата с Родни бяхме в Уелс — продължи тя. — Тогава ни разказаха за момичето в магазина за дрехи. Вече бяхме подочули нещичко за възпитаниците на Хейлшам. Говореше се, че в миналото при някои особени обстоятелства на възпитаниците на Хейлшам са давали отсрочка. Само на тях, на никой друг. Можели да помолят да отложат операциите с три или дори четири години. Никак не било просто да го постигнеш, но понякога се съгласявали. Ако успееш да ги убедиш. Ако решат, че сте достойни.
Криси млъкна и ни огледа — заради драматичния ефект, а вероятно и за да провери дали знаем нещо за това. Двамата с Томи със сигурност сме имали озадачен вид, докато Рут прие едно от онези изражения, по които нищо не можеше да се разбере.
— Казват, че ако момичето и момчето се обичат истински и могат да го докажат, ръководителите на Хейлшам им помагали в това. Правели така, че да прекарат известно време заедно и чак тогава да станат донори.
Атмосферата около масата се промени, във въздуха се появи странно трептене.
— Разказаха ни го в Уелс, в Белия дом — продължаваше Криси. — Чули били за една двойка от Хейлшам, на момчето му оставали още няколко седмици и щял да стане помощник на донорите. Двамата се обърнали към някого там, обяснили му всичко и той им дал три години отсрочка. Позволили им цели три години да живеят заедно в Белия дом, не ги пращали на подготвителни курсове, не ги занимавали с нищо друго. Три години само те двамата, защото успели да докажат, че се обичат истински.
В същия миг забелязах, че Рут много авторитетно кима с глава. Криси и Родни също го забелязаха и я загледаха като хипнотизирани. Получих нещо като видение: Криси и Родни във Фермата месеци наред говорят на тази тема. Видях как отначало я подемат колебливо, подхващат разговор, после свиват рамене и го прекратяват, отново го възобновяват, не могат да се откажат от темата задълго. Видях как двамата се заиграват с идеята да поговорят и с нас на тази тема, как избират изразните си средства, как обмислят какво точно да ни кажат. Отново погледнах към Криси и Родни, които седяха пред мен и се вглеждаха в Рут, опитах се да прочета нещо по лицата им. Криси хем се страхуваше, хем таеше надежда. Родни бе на ръба на нервна криза, сякаш сам не си вярваше и очакваше всеки миг да изтърси нещо необмислено.
И преди бях чувала за подобни отсрочки. През изминалите няколко седмици слушах все повече и повече за това във Фермата. „Ветераните“ разговаряха само помежду си и когато някой от нас се приближеше, неловко млъкваха. Ала аз бях чула достатъчно, за да знам за какво става въпрос и бях сигурна, че се отнасяше за възпитаниците на Хейлшам. Но едва сега, когато седяхме в кафенето на морския бряг, наистина разбрах какво значение са имали тези разговори за някои от „ветераните“.
— Вероятно все нещо знаете по въпроса — изрече Криси с треперещ глас. — Може би са ви известни някои правила и други такива.
Двамата с Родни спираха поглед на всеки един от нас поотделно, после отново се вгледаха в Рут. Тя въздъхна:
— Да, разбира се, споменаха ни нещо такова. Но — сви рамене тя — съвсем малко. Никога не сме говорили сериозно за това… Изобщо, струва ми се, че трябва да тръгваме.
— Към кого трябва да се обърнем? — внезапно попита Родни. — Не ви ли обясниха към кого да се обърнете с… вашата… молба?
Рут отново сви рамене.
— Нали ви казах, че не сме го разисквали сериозно.
Тя инстинктивно потърси с поглед, нашата с Томи подкрепа, което се оказа грешка, защото Томи попита:
— Честно казано, нямам представа за какво говорите. За какви правила става въпрос?
Рут му хвърли изпепеляващ поглед и аз побързах да кажа:
— Нали помниш, Томи? Всички онези разговори, които водехме в Хейлшам?
Томи поклати глава и отсече:
— Не, не помня.
Този път аз, пък и Рут забелязахме, че в отговора му нямаше каквото и да е забавяне.
— Не си спомням в Хейлшам да е имало нещо такова.
Рут извърна поглед от него.
