Рут вече почти шептеше. Край нас профуча тежък камион, колата ни потрепери и за няколко секунди плакатът се скри от очите ни. Рут се наведе с надеждата камионът да го помете завинаги и когато рекламата отново блесна пред погледите ни, тя не повдигна глава.
— Странно е, като говорим за това сега — казах аз. — Нали помниш колко време все това беше в ума ти? Как някога ще работиш точно в такъв офис.
— Да, така беше, затова и тръгнахме на път тогава — потвърди Томи, сякаш си спомни всичко на мига. — Отидохме в Норфък да търсим твоето „възможно аз“. Жената, която работеше в офиса.
— Не ти ли се струва — обърнах се към Рут аз, — че трябваше повече да се задълбочиш в онази история? Да, ти беше първа. Ти бе първа от всички нас, така че можеше и да ти разрешат да направиш нещо такова. Можеше и да успееш. Не се ли замисли поне веднъж какво би станало, ако се беше опитала?
— Но как бих могла? — гласът на Рут едва се чуваше. — Просто имах такава мечта. Това е всичко.
— Поне да беше опитала. Какво ли не става! Ами ако ти бяха разрешили?
— Наистина, Рут — обади се и Томи. — Може и да си е струвало да направиш един опит. Нали все за това си мислеше? Според мен Кат има право.
— Не съм си мислила за това през цялото време, Томи. Във всеки случай не си спомням такова нещо.
— Не, Рут, Томи казва истината. Трябваше поне да опиташ. И сега, като видиш подобен афиш, щеше да си спомниш, че тъкмо това си искала навремето и че поне си изяснила за себе си…
— Как мислиш, бих могла да си изясня?
За първи път гласът на Рут прозвуча твърдо, ала след това тя въздъхна и отново сведе поглед. Томи каза:
— Често си ни казвала, че вероятно към теб са имали особено отношение. Може би си била права. Поне би могла да се заинтересуваш.
— Добре — отвърна Рут. — Казваш, да се заинтересувам. Но как би могло да стане това? Към кого трябваше да се обърна? Не можех нито да попитам, нито да си изясня каквото и да било.
— И все пак Томи има право — не отстъпвах аз. — Ако си смятала, че заслужаваш особено отношение, поне си могла да ги попиташ. Да потърсиш Мадам и да й зададеш някои въпроси.
Още щом го казах, още щом споменах за Мадам, осъзнах, че съм сгрешила. Рут вдигна поглед към мен и аз забелязах как очите й тържествуващо блеснаха. Виждала съм го понякога във филмите: единият герой насочва пистолет към другия и го кара да прави какво ли не, после внезапно става някаква грешка, двамата се сбиват и оръжието попада в ръцете на другия герой. И този, вторият, не повярвал докрай в късмета си, пронизва първия със сияещ поглед, който обещава всякакви видове отмъщение. Приблизително така ме погледна и Рут, и макар че аз не споменах и дума за отсрочка, бях произнесла думата „Мадам“ и тутакси ми стана ясно, че играта ще продължи на моята територия.
Рут забеляза, че изпаднах в паника и се обърна с лице към мен. Аз се готвех да приема нападението, мислех си, че каквото и да ми каже, нещата вече са други и времето, когато можеше да си прави с мен каквото си поиска, отдавна беше отминало. Казвах си всичко това наум и затова бях съвършено неподготвена да чуя онова, което тя ми заяви.
— Кати — започна Рут. — Не очаквам, че някога ще ми простиш. Дори си мисля, че не бива да го правиш. Но въпреки това те моля за прошка.
Останах толкова поразена, че успях само тихо да промълвя:
— За какво?
— За какво ли? Като начало, за това, че през цялото време те лъгах относно твоите желания. Помниш ли, когато ми каза, че понякога ти идва да легнеш, с когото и да е.
Томи отново се размърда на задната седалка, ала този път Рут се наведе напред и ме погледна в упор, сякаш в колата нямаше никой друг, освен нас двете.
— Забелязвах тревогата ти от този факт — продължи тя, — трябваше да ти обясня. Трябваше да споделя, че и с мен става същото. Сега, разбира се, вече го знаеш, но тогава и през ум не ти е минавало. Трябваше да ти го кажа. Че въпреки отношенията ми с Томи, понякога не можех да се въздържам и го правех и с други. Докато живеехме във Фермата съм била поне с още трима.
Докато ми говореше всичко това, тя не поглеждаше към Томи. Но не че не му обръщаше внимание — просто с всички сили се стремеше да ме накара да осъзная думите й и останалото нямаше значение за нея.
— На няколко пъти ми беше на устата да ти го кажа — продължи тя, — но не го направих. Дори тогава, в онези години добре съзнавах, че ще дойде време, когато ще го разбереш и ще ме укориш. Знаех го, но нищо не ти казах. Няма никаква причина да ми простиш, но все пак аз те моля за прошка, защото…
Изведнъж тя млъкна.
— Защо? — попитах аз.
Тя се засмя.
— За нищо, просто така. Ще ми се да получа твоето опрощение, но не разчитам на него. Така или иначе, това далеч не е всичко, а само една малка част. Главното е, че попречих на теб и Томи да бъдете заедно. — Гласът й отново се превърна почти в шепот: — Това е най-лошото, което някога съм правила.
Тя леко се извърна и за първи път погледна и Томи. После отново съсредоточи погледа си върху мен, ала сега имах усещането, че думите й са адресирани и към двама ни.
