Трябваше да минат няколко дни, преди да осъзная промените, настъпили след нашето пътуване. Цялата подозрителност, цялата недоизказаност между мен и Рут се беше стопила и двете сякаш си припомнихме всичко, което означавахме една за друга. И тъкмо това бе началото — лятото наближаваше, най-после здравето на Рут се стабилизира, аз пристигах привечер с минерална вода и сладкиш и двете сядахме една до друга до прозореца, наблюдавахме как слънцето се спуска зад покривите на къщите и разговаряхме за Хейлшам, за Фермата, за всичко, което ни идваше наум. Когато сега си спомням за Рут, на мен, разбира се, ми домъчнява, че вече я няма, но изпитвам и малко благодарност — благодарна съм за този последен период от нашия живот заедно.
Имаше обаче една тема, до която никога не се докосвахме и това бяха думите на Рут в колата онзи следобед. Наистина, от време на време ми правеше намеци. Казваше:
— И все пак, не си ли обмисляла въпроса да станеш помощница на Томи? Знаеш, че ако поискаш, можеш да го уредиш.
Скоро идеята да стана помощница на Томи замести всичко останало в разговорите ни. Отвръщах й, че мисля за това, но че дори на мен няма да ми е никак лесно да го уредя. След това обикновено сменяхме темата. Ала усещах, че Рут продължава да мисли по този въпрос, ето защо, когато я посетих за последен път, знаех какво иска да ми каже, макар че вече не можеше да произнесе нито дума.
Случи се три дни след втората й операция — бяха ме пуснали при нея рано сутринта. Беше сама в стаята: сякаш бяха решили, че са направили максималното за нея. По поведението на лекарите, координатора и сестрите ми бе станало ясно, че не очакват да се оправи. Тя лежеше в болничното легло, наоколо цареше сумрак и на мен ми беше достатъчно само да я погледна, за да уловя онова изражение, което неведнъж бях виждала по лицата на донорите. Сякаш бе заставила очите си да гледат навътре в тялото й, за да й помогнат да се справи по някакъв начин с неизброимите източници на болка в организма си — така може би става и с тревожния помощник, когато се лута между трима или четирима страдащи донори в различни части на страната. Формално, тя бе още в съзнание, ала не ми бе възможно да проникна в него, така че стоях безпомощна до металната рамка на леглото й. Като не знаех какво да правя, придърпах един стол, седнах, взех ръцете й в своите и нежно ги стисках всеки път, когато я връхлиташе болката и тя отвръщаше поглед от мен.
Останах до нея толкова, колкото ми разрешиха — три часа, може би и повече. И, както казах, през цялото време тя се бе оттеглила някъде навътре в себе си. Но един път — един-единствен път, — когато се гърчеше от болка, свиваше се в неестествени пози, които ме плашеха, и аз бях готова всеки миг да повикам сестрата, за да й даде още обезболяващи средства, за някакви си две-три секунди, не повече, тя ме погледна с пълното съзнание, че знае коя съм. Това бе едно от онези кратки просветления, които понякога се наблюдават у донорите в разгара на кошмарните им битки и през тези секунди тя просто ме гледаше и не казваше нищо, ала аз добре разбирах значението на този поглед. Тогава й казах:
— Да, Рут, ще го направя. Ще стана помощница на Томи, стига да мога.
Произнесох тези думи полугласно, защото знаех, че и да ги изкрещя, тя все едно няма да ги чуе. Но в този кратък промеждутък, когато се гледахме една друга в очите, тя, надявам се, е могла да прочете отговора по лицето ми толкова ясно, колкото и аз по нейното. Мигът отмина и Рут отново стана недостъпна. Струва ми се, че тя ме разбра, макар че, разбира се, никога няма да съм сигурна в това. А дори и да не ме бе разбрала, сега си мисля, че веднага, дори още преди аз да го знам, тя вече е знаела, че ще стана помощница на Томи и че двамата с него ще „направим опита“, за който говорехме тогава в колата.
Станах помощница на Томи близо година след нашето пътуване до лодката. Малко преди това му бяха направили третата операция и макар да се възстановяваше добре, нужна му беше дълга почивка и, както се оказа по-късно, никак не беше лошо да започнем този нов период от живота му заедно. Скоро свикнах с центъра в Кингсфийлд, дори го заобичах.
По-голямата част от донорите там след третата операция имат право на отделно помещение и на Томи дадоха една от най-просторните стаи с едно легло. По-късно някои си помислиха, че аз съм му го уредила, ала се лъжеха — на него просто му провървя, но така или иначе, трудно бе да се твърди, че стаята му е чак толкова хубава. По времето, когато тук е имало къмпинг, тя вероятно е служила за баня, защото единственият прозорец с матирано стъкло се намираше току под тавана. През него можеше да се погледне само ако се покатериш на стола и го отвориш, при това няма да видиш нищо, освен гъстия храсталак отпред. Стаята имаше формата на буквата „Г“ и в нея, освен задължителното легло, един стол и един шкаф бяха поставили и малък ученически чин с подвижен капак — ценен предмет, както ще стане ясно по-нататък.
