Вторачих се в пътя пред себе си, защото ми бе трудно да схвана към кого от нас двете се бе обърнал — към Рут, или към мен. Така или иначе, Рут млъкна, бавно се върна на мястото си и се загледа напред. Не изглеждаше огорчена, ала вече не се усмихваше, а погледът й бе устремен някъде далече в небосклона пред нас. Но ще ви призная честно: не Рут бе тогава на първо място в ума ми. Сърцето ми пропусна един такт: нужно беше само Томи да се засмее и да изрази съгласие с мен и аз тутакси усетих онази близост, която винаги е съществувала между двама ни без оглед на изминалите години.
Видях къде трябваше да свием двайсетина минути след като тръгнахме от Кингсфийлд. Отбихме по виещия се път, допълнително стеснен от живия плет от двете страни, и спряхме до няколко чинара, растящи един до друг.
Тръгнахме пеша към гората, аз вървях най-отпред, но като стигнахме до мястото, където пътеката се разделяше на три, трябваше да спра и да извадя листчето с обяснения. Докато се мъчех да разчета почерка, усетих, че зад мен Томи и Рут мълчаливо ме чакат какво ще кажа, кой път ще избера — досущ като малки деца.
Навлязохме в гората и макар пътеката да не бе стръмна, забелязах, че Рут започна да диша все по-тежко. Съдейки по всичко, Томи не изпитваше трудности, въпреки че в походката му се долавяше леко накуцване. Стигнахме до ръждива ограда от бодлива тел, опната на разкривени колчета. Като я видя, Рут се вкамени.
— Какво пък е това! — възкликна тя с отчаян глас.
После се обърна към мен:
— Не си споменавала нищо подобно. Не си ми казала, че трябва да минавам през бодлива тел!
— Лесно ще се проврем под нея — отвърнах аз. — Само ще трябва леко да я придържаме нагоре.
Ала Рут се бе разстроила и не помръдваше от мястото си. И тъкмо тогава, докато раменете й ту се повдигаха, ту падаха от тежкото й дишане, Томи като че ли за първи път забеляза колко е отслабнала. Може и преди това да го е усещал, но е прогонвал тази мисъл от главата си. Ала сега той се загледа в нея. А после — макар че за него не бях напълно сигурна, че тъкмо това си е помислил — двамата си спомнихме как в колата се бяхме, така да се каже, опълчили срещу нея. Тогава съвсем импулсивно и двамата се втурнахме към нея от различни страни, аз я улових под ръка, Томи я подхвана под лакътя и внимателно я поведохме към оградата.
Пуснах я едва когато трябваше сама да се провра. После вдигнах телта колкото е възможно по-нависоко и двамата с Томи помогнахме на Рут да премине под нея. Не беше толкова трудно — всичко се дължеше малко или много на факта, че тя не бе уверена в силите си, но с наша помощ надмогна страха си. Като премина от другата страна, тя дори протегна ръка, за да ми помогне, докато държа телта за Томи. Той с лекота преодоля препятствието и Рут му каза:
— Трябва само да се наведеш добре. Понякога не съм много гъвкава.
Томи имаше леко смутен вид и аз се питах дали е заради онова, което ставаше в момента, или си бе спомнил как се отнесохме с Рут в колата. Той кимна към дърветата пред нас:
— Мисля, че е натам. Прав ли съм, Кат?
Отново се справих с листчето в ръката ми и ги поведох по-нататък. Вътре в гората цареше сумрак, а земята все повече заприличваше на блато.
— Надявам се, че няма да се заблудим — засмя се Рут зад мен, като се обръщаше към Томи, ала аз вече бях зърнала поляната отпред.
Дори сега, когато имам малко време да се върна назад в спомените си, аз разбирам защо бях толкова обезпокоена от случилото се в автомобила. Работата не беше толкова в това, че се бяхме нахвърлили на Рут, колкото във факта, че тя не ни отвърна със същото: в миналото бе немислимо да се държим по този начин, а Рут да не се защити. Когато го осъзнах, аз спрях, изчаках ги да се приближат и обгърнах раменете й с едната си ръка.
Жестът ми едва ли изглеждаше толкова сантиментален; по-скоро бе обичаен, за който и да е помощник на донор, тъй като походката й бе станала твърде несигурна и аз си помислих дали не бях надценила силите й, когато планирах това пътуване. Колкото по-нататък отивахме, толкова по-трудно дишаше тя и когато тръгнах редом с нея, тя се облегна на мен. Но ето че отминахме и последните дървета, излязохме на поляната и видяхме лодката.
Всъщност това не бе поляна в истинския смисъл на думата: тук-там стърчаха дървета и когато и те изчезнаха, пред нас се разпростря блатото, докъдето ни стигаше погледът. Бледото небе изглеждаше огромно; то се отразяваше в локвите вода, които проблясваха тук и там. Преди време гората вероятно се е простирала чак дотук: от водата стърчаха мъртви дънери — призраци, а много от тях бяха сломени ниско над корена си. Зад тези стволове, на стотина метра по-навътре, осветена от анемичното слънце, ние я зърнахме. Лодката, заседнала в блатото.
— Ах! Същата, каквато ми я описваха! — възкликна Рут. — Колко е хубава!
Придвижихме се по-близо до лодката и в тишината, която ни обграждаше, доловихме пльокането на водата под обущата ни. Скоро усетих, че краката ми затъват в омекналата блатиста почва и викнах:
— Спрете! Дотук сме.
