— От мен не излезе добър помощник. Дори не се научих да карам кола. Вероятно затова толкова бързо ме повикаха за първата операция. Така трябва да е, макар да твърдят, че едното нямало нищо общо с другото. Но нямам претенции. Бях лош помощник, но станах добър донор.
Помълчахме. После Рут се обади, този път със спокоен глас:
— Мисля, че се справях прилично като помощница. Но пет години ми бяха достатъчни. И аз бях като теб, Томи — напълно готова да стана донор. Усещах, че така трябва да бъде. Най-после, ние сме длъжни да станем донори, нали така?
Не бях сигурна дали чака отговор от мен. Нямах чувството, че намеква нещо и най-вероятно е произнесла тези думи по навик — непрекъснато чувам донорите да си говорят какво ли не. Когато отново се обърнах с лице към тях, Томи продължаваше да засенчва очите си с длан.
— Жалко, че не можем да се приближим до лодката — каза той. — Може пък да ни се удаде случай да дойдем още веднъж тук, когато е по-сухо.
— Радвам се, че я видях — кротко произнесе Рут. — Много е красива. Но вече ми се ще да си тръгваме. Тук духа вятър, стана ми студено.
— Поне й хвърлихме по едно око — каза Томи.
На връщане разговаряхме много по-непринудено, отколкото като отивахме към лодката. Рут и Томи обсъждаха условията в своите центрове — храната, хавлиите и други такива, — а аз почти непрекъснато участвах в разговора им, защото те ми задаваха въпроси относно условията в другите центрове. Походката на Рут сега бе малко по-сигурна, а когато наближихме оградата и аз повдигнах телта, тя се провря под нея, без да се бави.
Настанихме се в колата — Томи беше пак на задната седалка — и в началото обстановката беше превъзходна. Когато сега отново си припомням онзи отрязък от пътя, струва ми се, че между нас се настани и сянката на нещо недоизказано, но допускам, че само така ми се струва, като имам предвид какво стана малко по-късно.
А станалото много приличаше на повторение на стара случка. Отново излязохме на дългия, почти безлюден път и Рут направи някаква забележка относно крайпътната реклама, която тъкмо бяхме отминали. Вече не си спомням какво имаше на нея — беше просто един от онези огромни рекламни екрани край магистралите. Рут направи забележката сякаш на самата себе си, очевидно, без да има нещо специално предвид. Каза примерно следното:
— Боже мой, какво е това? Биха могли поне да се опитат да покажат нещо ново!
Ала Томи тутакси й възрази от задната седалка:
— На мен пък ми харесва. Виждал съм я и във вестниците. Мисля, че в рекламата има нещо.
Може би ми се е искало да върна отново онова усещане — че с Томи пак сме близки. Защото макар и отиването ни до лодката само по себе си да бе приятно преживяване, бях започнала да чувствам, че като оставим настрана прегръдката при първата ни среща и предишния епизод в колата, едва ли нещо друго ни свързваше истински. И стана така, че неочаквано и за самата мен изрекох:
— И на мен ми харесва. За да се направи подобно нещо, са нужни много по-големи усилия, отколкото ни се струва.
— Точно така — потвърди Томи. — Някой ми беше казал, че отнема седмици, за да сглобиш такова нещо. Дори месеци. Понякога хората се трудели и през нощта, разваляли го и го правели отново и отново, докато най-после се получи.
— Много е лесно да критикуваш от колата си — допълних аз.
— Най-лесното нещо на света — съгласи се Томи.
Без да каже нищо, Рут продължаваше да се взира напред в пустия път. После аз забелязах:
— Понеже говорим за плакатите — видях още един, когато тръгнахме от Кингсфийлд. Всеки момент ще минем покрай него — сега ще бъде откъм нашата страна.
— Какъв плакат? — попита Томи.
— Ще видиш. След малко ще се появи.
Погледнах към Рут, която седеше от едната ми страна. Очите й не ми се сториха сърдити, а бдителни. В тях дори се четеше някаква надежда, че плакатът, който очаквахме да се появи пред нас, ще се окаже безобиден. Нещо, което ще ни напомни за Хейлшам. Прочетох го по лицето й: върху него се сменяха изражение след изражение, но нито едно не се задържаше задълго. При това погледът й бе непрекъснато устремен напред.
Намалих скоростта и спрях автомобила на неравната, обрасла с трева отбивка край шосето.
— Защо спряхме, Кат? — попита Томи.
— Защото от тук се вижда най-добре. Ако се приближим, ще ни е твърде високо.
Чувах как Томи се размърда отзад, като се опитваше да се настани по-удобно, за да вижда добре. Рут седеше неподвижно и аз така и не разбрах дали изобщо вижда плаката от мястото си.
— Е, не е съвсем същият — забелязах след малко аз. — Но все пак прилича. Офис с отворено планиране, динамични служители, усмихнати лица.
Рут мълчеше, ала Томи се обади отзад:
— Ясно. Говориш за онзи офис, който бяхме отишли да видим.
— И не само за него — отвърнах аз. — Говоря и за рекламната фотография, която намерихме на пътя. Помниш ли, Рут?
— Мисля, че не — тихо отвърна тя.
— Хайде! Знаеш какво имам предвид. Списанието, което се търкаляше на пътя. До една локва. Беше ти много интересно. Не би могла да го забравиш, не се преструвай.
— Да, струва ми се, че имаше нещо такова.
