— Това е най-лошото нещо, което съм правила — повтори тя. — Дори не ви искам прошка. Господи, толкова пъти съм си го повтаряла, че сега не ми се вярва, че наистина го казвам. Трябваше вие двамата с Томи да се съберете. Нямам намерение да се правя, че не съм го разбрала веднага. Разбира се, че винаги съм го знаела, още откакто се помня. Но не ви давах да се съберете. Не държа да ми простите и не затова захванах този разговор. Искам да поправите грешката. Да поправите вредата, която ви причиних.
— Нещо не разбирам, Рут — обади се Томи. — Какво искаш да кажеш с това „да поправим вредата“?
Говореше с мек тон и в гласа му се усещаше детско любопитство. Мисля, че тъкмо това ме накара да заридая.
— Кати, чуй ме — каза Рут. — Двамата с Томи трябва да се опитате да получите отсрочка. Ако се явите двамата, имате шанс. Реален шанс.
Тя постави ръка на рамото ми, но аз рязко я отхвърлих и гневно погледнах Рут през сълзите си.
— Късно е. Изпуснахме момента.
— Не, Кати, не е късно, нищо не е изпуснато. Томи е претърпял само две операции. Но нима това променя нещо?
— Вече е твърде късно… — казах аз и се разридах с нова сила. — Глупаво е дори да си го помислим. Толкова глупаво, колкото да се размечтаем да работим в онзи офис. Влакът отдавна е заминал.
Ала Рут клатеше глава.
— Не, не е късно! Томи, кажи й.
Седях, наведена над волана, и изобщо не виждах Томи. Усетих озадаченото му мълчание, ала устата му не пророни и дума.
— Чуй ме — започна отново Рут. — И двамата ме чуйте. Трябвало е и тримата да дойдем тук, защото наистина исках да ви кажа онова, което казах. Но трябва и да ви дам нещо.
Докато говореше, тя се ровеше в джобовете на сакото си и измъкна оттам омачкано листче хартия.
— Томи, по-добре го вземи ти. Гледай да не го изгубиш. Защото Кати ще размисли.
Томи протегна ръка между облегалките на предните седалки и взе листчето.
— Благодаря ти, Рут — изрече той така, сякаш му бе дала шоколадче. След няколко секунди попита:
— Какво е това? Не разбирам.
— Адресът на Мадам. Помниш ли как двамата с Кати ме карахте да опитам. Ето, опитайте вие.
— Как го намери?
— Не беше толкова просто. Отне ми много време, рискувах доста. Но накрая го открих — за вас. Сега всичко е във ваши ръце, открийте я и направете опит.
Бях престанала да плача и включих двигателя.
— Достатъчно — казах аз. — Време е да откараме Томи обратно. След това имаме още много път.
— Помислете си, моля ви. Нали ще го направите?
— Сега искам само да се върна — заявих аз.
— Томи, нали ще запазиш адреса? В случай, че Кати промени решението си.
— Ще го запазя — обеща Томи. После промълви с много по-сериозен тон от преди:
— Благодаря ти, Рут.
— Така, видяхме лодката и край. Време е да се прибираме — казах аз. — До Дувър имаме два часа път, ако не и повече.
Отново излязох на шосето и, доколкото помня, почти не разговаряхме до Кингсфийлд. Когато спряхме на „Площада“, зърнахме неколцина донори, скупчили се под навеса. Обърнах колата и едва тогава пуснах Томи да излезе. Нито аз, нито Рут го прегърнахме, нито го целунахме за сбогом, но като тръгна към донорите, той се обърна на половината път и с широка усмивка ни помаха с ръка.
Може и да ви се стори странно, но на връщане към Дувър двете с Рут не си казахме абсолютно нищо за преживяванията ни през деня. Отчасти защото Рут беше много уморена — разговорът ни очевидно я бе оставил без сили. Но освен това, според мен, и двете чувствахме, че сериозните разговори бяха достатъчни за един ден и че няма да има никаква полза, ако се опитаме да ги продължим. Нямам представа какво е изпитвала Рут по обратния път към центъра, но лично аз, когато силата на преживяванията улегна, когато се стъмни и светлините по шосето пламнаха, състоянието ми никак не беше лошо. Сякаш нещо, което отдавна бе надвиснало над мен, си бе отишло и макар че не бих могла да твърдя, че всичко си бе дошло на мястото, с пълно право мога да кажа, че се бе появила светлина в тунела. Не че усещах някакъв подем или нещо от този род. Осъзнавах, че отношенията между нас тримата са доста деликатни и сложни и от това се чувствах напрегната, ала напрежението беше приятно.
Не говорехме дори за Томи. Само си казахме, че изглежда нормално и се опитахме да отгатнем колко ли килограма е прибавил към предишното си тегло. После продължихме пътя си, като мълчаливо се взирахме в пустото шосе пред нас.
