После, един следобед, може би месец след като му бях станала помощница, аз се качих при него и го заварих да седи на чина. Той прилежно рисуваше нещо и почти докосваше хартията с брадичката си. Преди да отворя вратата, аз почуках, той ме покани да вляза, но дори не се обърна към мен и не прекъсна заниманието си. Трябваше ми само един поглед, за да разбера: той рисуваше едно от своите въображаеми същества. Спрях се на вратата, защото не знаех дали да прекрача прага, или не, но накрая той вдигна глава, погледна ме и закри с ръка тетрадката си, която по нищо не се различаваше от черните бележници, които измолваше навремето от Кефърс. Влязох, заговорихме за нещо съвсем различно и след известно време той прибра тетрадката си, за която в този ден нито той, нито аз споменахме. В последвалите дни обаче често я виждах или на чина, или небрежно захвърлена до възглавницата му.
Веднъж, двамата седяхме в стаята на Томи, оставаха още няколко минути до началото на някаква процедура и аз забелязах нещо странно в поведението му. Той се държеше някак стеснително и сковано и аз си помислих, че може би има нужда от секс. Ала чух следното:
— Кат, искам да ми кажеш. Само че честно.
И извади черната тетрадка, сложи я на чина и ми показа три ескиза, на които бяха изобразени подобия на жаби с дълги опашки, сякаш все още в стадия на поповите лъжички. Това впечатление се създаваше, ако държиш тетрадката на разстояние. Но отблизо всяка рисунка се отличаваше с безбройните си детайли, като животните, които ми бе показал във Фермата.
— Направих тези две рисунки, като си представях, че жабата е от желязо — каза той. — Ето защо повърхността й блести на толкова много места. Тук пък я изрисувах, все едно е от гума. Виждаш ли? Сякаш е напръскана с мастилени петна. Сега искам да направя нормален вариант, истински красив, ала не мога да избера начина. Кат, кажи ми честно, какво мислиш?
Не помня какво му отговорих. Ала никога не ще забравя смесицата от чувства, които ме обзеха в онзи миг. Тутакси разбрах, че по този начин Томи поставя точка на всичко, случило се във Фермата по повод рисунките му и изпитах облекчение, благодарност, чист възторг. Същевременно ми стана ясно защо животните пак излязоха на дневен ред, разбирах какво би могло да се крие зад въпроса, който ми бе задал сякаш между другото. Най-малкото, което забелязвах, бе, че Томи ми казваше: нищо не съм забравил, макар да не сме засягали темата пряко; даваше ми да разбера, че не се е примирил и сериозно се е заел със своята част от подготвителните работи.
Но докато разглеждах странните му жаби, усетих и още нещо. Защото онова чувство отново присъстваше — отначало на заден план, едва забележимо, после по-осезаемо и впоследствие аз не престанах да размишлявам за него. Нищо не можех да направя със себе си: гледах страниците, а тази мисъл се въртеше ли, въртеше в главата ми, макар да ми се искаше да я уловя и да я запратя някъде надалеч. Работата беше в това, че сега рисунките на Томи не ми се видяха чак толкова свежи. Наистина, в много отношения жабите бяха същите като онези, които бях гледала във Фермата. Но определено липсваше нещо, рисунките изглеждаха някак измъчени, дори изкопирани. Така че, колкото да и се опитвах да прогоня това усещане, то се появяваше отново и отново — ах, колко сме закъснели, как сме пропуснали подходящото време, — и в настоящите ни мисли и планове виждах нещо нелепо, дори осъдително.
Сега, когато за кой ли път връщам лентата назад, имам чувството, че вероятно е имало и друга причина, поради която толкова дълго отлагахме да говорим открито за плановете си. Нито един от останалите донори в Кингсфийлд не беше чувал за отсрочки и тем подобни и ние усещахме леко смущение, сякаш имахме обща тайна, от която се срамувахме. Възможно е дори да сме се страхували от последствията, ако останалите донори научат за нея.
Но пак ще повторя: не ми се ще да описвам времето, прекарано в Кингсфийлд, в твърде мрачни краски. В общи линии, особено след като ме попита за мнението ми относно своите животни, то не бе помрачено от сянката на миналото и на нас ни беше наистина приятно и спокойно един с друг. И макар никога повече да не ми задаваше въпроси за въображаемите си животинки, той с удоволствие работеше над тях в мое присъствие и двамата често прекарвахме следобедите си така: аз седя на леглото, понякога му чета на глас, а Томи рисува на чина.
Мисля, че щяхме да сме щастливи, ако имахме възможност да разтеглим тези часове във времето и да прекарваме повече мигове в разговори, секс, четене на глас и рисуване. Ала наближаваше краят на лятото, Томи набираше сили, вероятността да получи известие за четвърта операция се увеличаваше с всеки изминал ден и ние разбирахме, че повече няма за кога да отлагаме.
