В името на справедливостта трябва да кажа, че напълно заслужавахме мъничко късмет, тъй като през целия ден всичко ни вървеше наопаки. Закъсняхме цял час за изследванията — колата ми бе отказала. После стана объркване в клиниката и трябваше да повторим три изследвания. В резултат на това, Томи получи световъртеж и слабост и когато привечер най-после се отправихме към Литълхамптън, по пътя му прилошаваше и аз на няколко пъти спирах, за да излезе и подиша чист въздух.
Пристигнахме към шест часа. Оставих автомобила зад бинго залата, Томи измъкна от багажника чантата с тетрадките си и се отправихме към центъра на града. През целия ден времето се задържа хубаво, магазините вече затваряха, но пред пъбовете се тълпяха хора: жителите седяха на масите, разговаряха, пийваха. От разходката на Томи му стана по-добре и по едно време си спомни, че заради изследванията не беше обядвал и заяви, че иска да се подкрепи преди предстоящото изпитание. Започнахме да търсим място, където да си купим сандвичи за вкъщи, ала внезапно той толкова силно ме стисна за лакътя, че се изплаших, да не би да има пристъп. Но Томи тихичко прошепна в ухото ми:
— Ето я, Кат. Минава пред фризьорския салон.
Наистина беше тя. Вървеше по отсрещния тротоар, облечена в строг сив костюм, също като онези, които винаги е носела.
Ние я последвахме, като се държахме на разумно разстояние от нея, пресякохме пешеходната зона и тръгнахме по почти безлюдната главна улица. И двамата си спомнихме как в онзи, другия град следяхме една друга жена, защото я смятахме за „възможното аз“ на Рут. Ала този път всички бе много по-просто, защото скоро Мадам ни изведе на дългата крайбрежна улица, на която живееше.
Поради факта, че улицата бе съвършено права и залязващото слънце я осветяваше от край до край, решихме, че можем да изостанем, без да рискуваме да изгубим Мадам от погледа си. Фигурата й се смали и се превърна едва ли не в малка точка, ала през цялото време чувахме тракането на токчетата й, а глухите ритмични удари на чантата по крака на Томи сякаш бяха неговото ехо.
Дълго вървяхме след нея по улицата, застроена с еднакви къщи. После редицата от постройки свърши и на тяхно място се появиха изравнени тревисти площи, зад които надзъртаха покривите на павилионите долу на плажа. Макар да не виждахме морето, усещахме, че е съвсем наблизо по голямото небе, разкрило се пред нас, и по писъка на чайките.
Но край онази страна на улицата, по която вървяхме, къщите не преставаха да се редуват една след друга и след малко казах на Томи:
— Наближаваме. Виждаш ли онази пейка? Миналия път я чаках там. Тя живее отсреща.
До този миг Томи бе доста спокоен. Но сега нещо стана с него и той закрачи по-бързо, сякаш искаше да я догони. Между нас и Мадам нямаше жива душа, Томи непрекъснато скъсяваше разстоянието и трябваше да го дръпна за ръката, за да не бърза. През цялото време се страхувах, че Мадам ще се обърне и ще ни забележи, ала тя не се обърна и ето че вече влизаше в двора. Пред входа се спря и затърси ключовете в чантата си, а ние се приближихме, застанахме до оградата и се загледахме в нея. Тя не се обръщаше и на мен ми хрумна, че всъщност ни е видяла още в самото начало, но се преструва, че не ни забелязва. Помислих си, че Томи всеки миг ще викне нещо зад гърба й, което би било крайно неправилно. Ето защо, без изобщо да се замисля, побързах сама да я викна от улицата.
Вежливо казах:
— Извинете!
Ала тя се завъртя около оста си с такава скорост, сякаш съм я заловила на местопрестъплението. И когато ни погледна, в душата ми повя хлад, като онзи, който бях почувствала преди толкова много години, когато я бяхме причакали пред централната сграда в Хейлшам. Очите й бяха също толкова студени, колкото и тогава, а лицето й — може би дори още по-сурово. Не мога да твърдя, че веднага ни позна, но несъмнено още в първия миг й стана ясно кои сме, защото цялата се вцепени — сякаш двойка паяци се канеха да скочат върху нея.
После нещо в изражението на лицето й се промени. Не че стана по-меко, но отвращението сякаш отиде на втори план и тя внимателно се взря в нас, примижавайки на залязващото слънце.
— Мадам — започнах аз, като се наведох през портичката. — Не се страхувайте, не искахме да ви изплашим. Ние сме възпитаници на Хейлшам. Аз съм Кати Х., може би си спомняте за мен. А това е Томи Д. Не сме дошли да ви причиняваме неприятности.
Тя отстъпи няколко крачки назад, към нас.
— От Хейлшам — повтори Мадам и на лицето й се появи едва забележима усмивка. — Ами това е изненада за мен. Ако нямате намерение да ми причините неприятности, за какво сте дошли тогава?
Внезапно Томи се намеси:
— Бихме искали да поговорим. Донесъл съм ви нещо — и той повдигна чантата. — Може би ще го вземете за Галерията. Ще ми се да си поговорим.
Мадам стоеше на мястото си, обляна от залеза, почти не помръдваше, само леко наклони глава на една страна, сякаш се заслуша в шумовете, долитащи от морския бряг. После отново се усмихна, ала този път не на нас, а на самата себе си.
— Ясно. Тогава да влезем. Да чуем какво имате да ми казвате.
