— Доволна съм — отговори тя. — В Уей има много хора като мен със смесена кръв, и ние сме така да се каже…как му викате вие?…
— Чужди.
— Oui. Чужди за нашия народ. Европейците се държат добре с нас, но ние сме по-низши от тях. Намираме мир в църквата.
Тайсън осъзна, че кръгозорът й бе относително ограничен. Той обаче не обичаше хората, които се правят на Свенгали или на професор Хигинс с жени от чужди култури или по-ниска социална прослойка, затова изостави темата, и премина към друга, по-конкретна.
— Кога мога да ви видя отново?
Тя се обърна към него и за пръв път го погледна право в лицето. Той срещна погледа й и го задържа. Изминаха няколко секунди.
— Утре, ако искате — най-сетне отвърна тя. — Имаме забава за децата. В училището. По случай Коледа. Свирите ли… — тя раздвижи пръстите си във въздуха, сякаш свиреше на пиано, — на пиано?
— О… разбира се. Малко.
— Добре. Коледни песни.
— Това е горе долу всичко, което мога да свиря. С изключение на „Лунната река“.
— Добре. В единайсет. В училището. — Тя посочи към училищната сграда.
— Ще се опитам да дойда.
— Добре — усмихна се тя. Тя спусна краката си отстрани на джипа и погледна назад към него. — Мерси, лейтенанте.
— До утре, Тереза.
Тя изглежда се учуди, че се обръща така към нея, след това каза:
— До утре… Бенджамин. — Тя се спусна от джипа и тръгна към диспансера в църковния двор.
Тайсън се загледа след нея. Тя погледна назад, усмихна се срамежливо и забързано продължи нататък.
Той си спомни за първия път, когато я бе видял преди месец, по време на първото си пътуване до Уей. Беше отишъл да чуе месата в катедралата Пху Кам с един офицер католик. Там имаше двайсет и пет монахини, които приемаха заедно причастие, а между тях беше и една изключително красива евро-азиатка, която със стиснати една в друга ръце се връщаше от олтара към пейката си. Офицерът, с който беше отишъл в катедралата, също я забеляза, както и повечето европейци около него, или така поне смяташе Тайсън.
След литургията я видя отново на площада да говори с виетнамско католическо семейство. По настояване на Тайсън, той и офицерът, с когото беше, се приближиха към тях. Тайсън представи себе си и колегата си на френски език.
Дори тогава, помисли си той, не можеше да си представи, че няма да я види отново. И ето, че днес я видя. А сега и двамата съзнаваха, че всяка следваща среща щеше да ги поведе към гибелта им.
Тайсън поседя още известно време в джипа, после забеляза, че почти се е стъмнило. Вечерният час в Уей беше много късен, от полунощ до пет часа сутринта, но в щаба на контингента военни съветници предпочитаха да приберат хората си на сигурно място в гарнизона още преди да се стъмни. Освен ако не възнамеряваха да преспят някъде другаде, но в този случай трябваше да ги уведомят за адреса на дамата.
Тайсън запали джипа и измина няколкото стотин метра, които го деляха от поделението. Постовият му махна да мине през портала от бодлива тел зад високите бетонни стени.
Тайсън отвори очи и видя светещия часовник на нощната масичка, който показваше три и петнайсет. Градът сега бе по-слабо осветен и той виждаше звездите, грейнали високо горе в небето.
Няколко образа се тълпяха в съзнанието му: Тереза, Керън Харпър, Марси, стената, болницата и Уей. Сякаш миналото надделяваше над настоящето и се опитваше да завземе и бъдещето.
Бенджамин Тайсън влезе в Саг Харбър по улица Брик Килн. Караше бавно по тесните улички покрай къщите от началото на осемнайсети век, облицовани със светло дърво и сиви камъни.
Пътят с наетия триумф от апартамента в Манхатън му бе отнел близо три часа, и когато стигна до южния край на Лонг Айлънд вече започваше да се здрачава. Нямаше улично осветление и обрамчените с дървета улици тънеха в мрак.
Тайсън осъзна, че се намира в част на града, която не познава. Той спря триумфа до тротоара и излезе от него. Въздухът беше влажен и солен, а външните лампи на разположените близо една до друга къщи бяха обгърнати в леко потрепващи мъгливи ореоли светлина.
Тайсън се пресегна и извади от колата една книга. Закопча лекото си яке и тръгна на запад към залязващото слънце. Най-накрая позна една улица, зави по нея и след няколко минути излезе на главната улица. Имаше много хора, които се разхождаха до кея и обратно и влизаха в различни таверни и ресторанти. Терасата на стария хотел „Америкън“ беше пълна с хора, които се поклащаха на дървени люлеещи се столове и посръбваха от питиетата си, докато стола се накланяше назад, и отпускаха чаши, когато се накланяше напред.
Тайсън прекоси главната улица и свърна по малка алея, която се спускаше надолу към водата. Спомни си къде точно беше видял пощенската кутия, макар то да бе станало отдавна, и я намери — много стара двуетажна вила, облицована с кедрово дърво, кацнала на върха на малък нос, надвесил се над така наречения Малък залив. Дървена ограда заобикаляше къщата и запуснатата й градина. На пощенската кутия все още пишеше Пикард/Уелс. Светеше.
