Те караха в мълчание покрай канала Пху Кам, пресякоха мост Ан Ку и се насочиха на север по улица Дуй Тан, която представляваше част от Първа магистрала. Сградите по улицата бяха главно тесни двуетажни дървени постройки с дървени тротоари и пътечки между тях. Тайсън си спомни за градчетата от Стария запад.
Тук, на Южния бряг на реката, се намираха университетът, централната болница, спортният стадион, както и централната банка, пощата и сградата на областния съд във френски колониален стил. Всички тези институции не съществуваха изобщо в рамките на стените на старата столица на империята, но французите ги бяха разположили изцяло на Южния бряг, докато императорът царуваше в бляскава изолация вътре зад стените на цитаделата. Но тук вече не царуваха нито императорът, нито французите. Всъщност, тук вече никой не царуваше. Градът се беше превърнал в пресечна точка на множество разнородни интереси: военните, гражданското правителство, католическата и будистката религия, студентите и европейците. Американците бяха преценили, че всичко в града е твърде объркано, затова Уей бе единственото място във Виетнам, където нямаше разположени бойни сили на американската армия. Малкият гарнизон на командването на контингента американски военни съветници във Виетнам беше нещо като Забранения град в Китай — изолиран и безсилен. И навсякъде, във всеки квартал на града, във всяка обществена сграда, училище или пагода, във всеки кът се чувстваше невидимото присъствие на комунистическите кадри, родени в Уей, добре образовани, които лесно се смесваха с тълпата в кафенетата, обядваха един ден с мосю Бурнар, а на другия с началника на националната полиция, и през цялото време чакаха. Чакаха.
Тайсън увеличи скоростта, придържайки се към центъра на платното, като непрекъснато поглеждаше към огледалата за обратно виждане и внимаваше за мотопедите, преминаващи покрай него. Уей го напрягаше повече и от джунглата. Погледна към сестра Тереза, седнала спокойно до него с ръце в скута си.
— Притесняват ли ви виетконгците? В училището? — каза той.
— Те не ни закачат — отговори тя, загледана право пред себе си.
— Защо?
— В Уей никой не безпокои другите — сви рамене.
— Говори се, че в Уей има много виетконгци и техни поддръжници.
— В Уей има много интелектуалци.
— Говори се също, че в Уей има и силни анти-американски настроения.
— Някои от европейците в Уей не са добре настроени към американците.
— В Уей изобщо не обичат войната — усмихна се Тайсън.
— Хората по целия свят не обичат войната.
— Уей ми напомня за Гринич вилидж. Хората дори се обличат по същия начин.
— Къде е това? — погледна го тя.
— В Америка.
— В Америка има вълнения — каза тя.
— И на мен така ми казаха. — Понякога Тайсън се чувстваше като човек без корени, разкъсван между някога познат и близък свят, който му ставаше все по-чужд, според спомените от последната му среща с него, и един наистина чужд свят, който му ставаше обезпокояващо разбираем. Казваха, че когато настъпи денят, в който човек напълно разбере Ориента, е време да потърси лекарска помощ.
Джипът приближи към църквата „Жана д’Арк“, жълтеникава бетонна сграда с колонади от двете страни на входа и внушителна камбанария. Съвсем наблизо имаше училище и малък диспансер, означен със знака на Червения кръст.
— Предпочитам да продължа пеша — каза сестра Тереза.
Тайсън спря до тротоара на оживената улица. Сестра Тереза продължи да седи на седалката до него и попита:
— Кога заминавате?
— За Щатите? — погледна той към нея. — Заминавам си на 17 април. Ако не и по-рано. Но не по-късно.
Тя кимна бавно.
— Защо питате?
Тя сви рамене, типичен френски жест, помисли си той. Запита се кой от родителите й е бил французин.
— Семейството ви в Уей ли живее? — попита той.
— Oui. Семейството на майка ми. Баща ми, той е парашутист.
— Френски войник.
— Oui. Парашутист.
— Във Франция ли е?
— Изобщо не го познавам — отново сви рамене тя.
— Била ли сте някога във Франция?
— Не. Била съм само в Да Нанг. В манастирското училище.
— Говорите френски много добре. Вие сте образована, освен това сте монахиня и полуфранцузойка. Защо не заминете? Идете във Франция.
— Защо? — погледна го тя.
Тайсън си помисли, че би трябвало да й каже, че се води война, която, според мосю Бурнар, комунистите вероятно щяха да спечелят; че тя е красива жена, и че ще се оправи навсякъде. Но вместо това смени темата на разговора.
— Защо станахте монахиня?
— Майка ми искаше така. Баща ми е бил католик.
— На колко години сте?
Тя явно бе леко изненадана от въпроса му, но отговори:
— На двайсет и три.
Той кимна. Вероятно бе родена през 1945, годината, в която бе свършила втората световна война, когато японците бяха напуснали Виетнам, а французите и комунистите бяха започнали войната, за да определят кой ще заеме властта. Той я погледна, поколеба се за момент, после попита:
— Трудно ли ви е? Това, че не можете да се… омъжите?
Тя извърна поглед встрани.
— Въпросът ми не беше много подходящ — бързо добави Тайсън.
