— Получих заповед да се явя във форт Хамилтън вдругиден.
— Не го прави. В теб ли е още паспортът ти?
— Да…
— Тогава махай се, за Бога. Докато още можеш. Аз ще приключа сметките ни тук. Упълномощи Фил да те представлява като твой адвокат. Можем да вземем доста пари за къщата. Ние с Дейвид ще дойдем при теб след няколко месеца.
— И къде предлагаш да отида?
— Какво значение има. Някъде, където ще ни оставят на мира.
— Аз съм американец и това е моята страна.
— Последното убежище на патриота е онова място, откъдето не могат да го екстрадират обратно — изсумтя презрително тя.
Тайсън мрачно се усмихна. Той се взря в Марси и след известно време погледите им се срещнаха.
— Да се боря, или да бягам? — каза той. — Това е въпросът. Май предпочитам да се боря.
— Нека те попитам нещо. — Тя седна отново на края на леглото. — Ако аз бях човекът, когото очакваше затвор, щеше ли да обмисляш възможността да напуснеш страната заедно с мен?
— Да.
— Добре, аз искам да дойда с теб. Ти не ме насилваш, аз ти го предлагам. Никога няма да те упрекна за това.
— Сега е лесно да се каже.
— Бен, защо искаш да останеш?
— Защото съм оптимист. Мисля, че мога да спечеля.
— Веднъж ми каза — беше в деня, когато всичко това започна че тази игра ще се води от военните, според техните правила. Беше много проницателен. Не забравяй, че сам го каза.
— Трябва да ти призная, че сега като гледам военното правораздаване и си припомням нещата, започнах да го уважавам повече.
— Знаеш ли какво си мисля? Според мен, военните вече са изпратили писмо до началника на затвора в Либънуърт с указания за условията, при които искат да излежаваш присъдата си.
— Е, ако това се случи — изкашля се Тайсън, — след като изляза, поне ще съм изплатил дълга си към обществото. И ще мога да доживея нормално живота си.
— За кое общество говориш? За обществото, което не дава пукната пара за онова, което си извършил или не си извършил в някаква затънтена страна, преди цели две десетилетия? Половината от нацията изобщо не се интересува дали си виновен или невинен, а другата половина е във възторг от факта, че си видял сметката на стотина жълти само за един ден.
— Не! Това за което говориш, не е моята страна. Тя го погледна с любопитство, после му отговори:
— Опасявам се, че е. И страната иска главата на нещастния Пикард, а не твоята.
— Глупости.
— Така ли? Ти просто не знаеш какво става.
— Говориш като мен по времето, когато просто бях един от мълчаливото болшинство преди двайсет години.
— Очите ми започват да се отварят. Всъщност преди около седмица ми се случи нещо доста интересно. Бях в хотел „Америкън“ с Глория Джордан, майката на Мелинда. Мястото доста се различава от любимите ти кръчми, където работниците се развличат след края на работния ден. И бирата не струва четири долара. Там ходят хора от деловите кръгове и местния елит. И за какво мислиш говореха в бара?
— За възхода или упадъка на бродуейските сцени.
— Не, сър. Говореха за теб.
— Сериозно?
— И всеобщото мнение бе „Виновен, но кой го интересува всичко това“? Или „Виновен, но с редица смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства“. А няколко души подхвърлиха, че може и да си невинен, защото си извършил всичко под въздействието на временно умопомрачение.
— Изобщо не е временно. Все още съм женен за теб.
— Един господин даже предложи да ти дадат медал, въпреки че не можа да посочи кой би бил най-подходящ за целта.
— Вече получих виетнамския кръст за храброст за това сражение. Да не пресилваме нещата.
— Една дама пък изказа сериозни съмнения, че такъв хубав мъж като тебе е могъл да извърши подобно нещо.
— Взе ли името и телефонния и номер?
— Тайсън, въпросът е, че обществото — ако може да се вярва на тази извадка — е на мнение, че към теб се отнасят несправедливо, независимо дали ти и войниците ти сте убили стотина мъже, жени и деца. Всички смятат, че Пикард е мръсник.
— Горкият Пикард. А ти какво правеше в бара?
— Напивах се.
— Би трябвало да кажеш „Търсех си кучето“. Всъщност ти в чия полза гласува?
— Съблазняваше ме възможността да изнеса обичайната си лекция за незаличимите поражения, оставени от войната във Виетнам, но си спомних, че не мога да свидетелствам срещу съпруга си. Затова хванах Глория за ръката и се измъкнахме от бара.
— Преди да те познаят и да те понесат на ръце по главната улица, нали?
— Беше много неловко положение. Заради Глория. — Тя замислено почеса брадичката си и каза: — Но що се отнася до общественото мнение, то няма толкова да те оправдае, колкото ще осъди Пикард. Демокрацията стига дотук.
— Вероятно си права.
Марси погледна към мъжа си, после добави:
— Казаха ми, че ФБР наблюдава къщата на Пикард, за да го пазят. Знаеше ли го?
