Той се съсредоточи върху вдървеното си коляно, напрягайки се да го накара да откликне, да се раздвижи и да заработи отново. Докато беше още млад, преди Виетнам и Пурпурното сърце, беше плувал и в по-бурни води, далече навътре в коварния Атлантически океан, откъдето изобщо не можеше да види брега. Това е само едно проклето пристанище. Бенджамин Тайсън няма да се остави да се удави в пристанищни води при умерено бурно море и посред лято. Не. „ПО ДЯВОЛИТЕ ВИЕТНАМ! ПО ДЯВОЛИТЕ ВИЕТНАМ! ПО ДЯВОЛИТЕ ВИЕТНАМ!“ Вика, докато думите станаха нечленоразделни дори за самия него. „По дяволите, по дяволите, по дяволите…!“
Той се загледа очарован в ярката светлина и в невероятно чистите ръце. Белите чаршафи създаваха усещане за хлад около голото му тяло, а кръжащите около него сестри бяха много грижовни. Тайсън си помисли, че кораба на медицинските служби на американската армия бе просто междинна спирка между смъртта и живота — спасителен кораб, който събира отломките и останките от опустошените брегове.
Отиваш си вкъщи, войниче.
Коляното ти се оправи напълно.
О, сестрите в Летърман определено ще го харесат.
Ето личните ви вещи, лейтенанте.
Няма да останете сакат.
Доста гадости си видял, нали, шампионе?
Бен, довечера дават филм в заседателната зала. Искащ ли да те закарам?
Тази война е мръсна. Мръсна.
Капитан Уилс и лейтенант Меркадо са преместени в друго отделение. Добре са. Не, не можете да ги видите.
Няма нужда от консултации с психиатър. Този изглежда напълно с всичкия си.
Бригадният командир дойде на борда да ви закачи медали на болничните пижами. Някои се преструват на заспали и той ги оставя на чаршафите. Изборът е ваш.
Утре отлитате за Да Нанг. Искат да присъствате на специална тържествена церемония в Уей следващата седмица.
Не знам къде държат телата, лейтенанте. Какво значение има това?
Ще можете да тичате, плувате, да играете тенис и дори да се катерите по планините.
Няма да се връщате на бойното поле.
Късмет, Тайсън.
Довиждане, Бен.
След месец коляното ви ще бъде като ново. Плуването му се отразява добре.
Белият спасителен пояс лежеше на около три метра вляво от него, после се отмести надалече върху една издигаща се вълна и изчезна. Появи се отново и се стрелна над разбушувалия се океан право към него, сякаш го направляваше някакво дистанционно устройство.
Тайсън го сграбчи здраво с двете си ръце, гмурна се под него и се промуши в дупката. Спасителното въже се опъна и изскочи над водата. Тайсън проследи мокрото въже с очите си и и за пръв път забеляза осветеното корабче на петнайсетина метра от него. Корабчето представляваше моторна лодка с кабина, дълга дванайсетина метра, с подвижен мостик. Тайсън се мяташе в разпенената диря, оставяна от корабчето, а когато се приближи повече, усети и биенето на витлата. Докато го притегляха към яхтата, той успя да прочете името на лодката, изписано на белия й борд: „Транкилити 2“. След това всичко потъна в мрак.
Тайсън отвори очи. Почувства, че е загърнат в някаква дреха. Опита се да се изправи, но не можа. Някакъв мъж коленичи до него.
— Аз съм Дик Кеплър. — Той отметна частта от халата, закриваща дясното коляно на Тайсън. — Бойна рана, а?
Тайсън го погледна.
— Те веднага се познават по малките червени точици, където парченца и отломки от снарядите са се забили в кожата от силата на експлозията. При футболна травма няма такова нещо. Виждал съм такива белези и преди. Това ли ви създаваше проблеми? — попита Дик Кеплър.
Тайсън си рече, че мъжът вероятно е лекар.
— Просто се уморих — отговори той. — Кракът ми се схвана.
— Възможно е. След седмица ще сте отново на терена.
— Без бойни задачи.
— Добре — разсмя се лекарят. — Нека ви помогна да се изправите.
Тайсън се хвана за ръката му и стана. Една жена, която се представи с името Алис, му подаде двуметрова кука за вадене на риба и той се подпря на нея. Попита дали могат да го закарат до Бей Пойнт, и след петнайсет минути те вече се приближаваха към полуострова. Тайсън огледа близкия бряг и посочи:
— Там.
Кеплър намали скоростта и зави надясно, насочвайки се към дългия кей. Тайсън усети как килът на няколко пъти одра дъното, преди лодката да спре до кея. Алис метна въжето на един от пилерсите и всички си стиснаха ръце за довиждане.
— Ако изчакате малко — каза Тайсън, — ще ви върна куката и халата.
— Запазете ги за спомен — отвърна д-р Кеплър. — Имате ли нужда от помощ да се изкачите по скалите?
— Не, само да стъпя на брега.
Кеплър скочи на кея, хвана го за ръката и му помогна да слезе от лодката.
— Още веднъж много ви благодаря. Те се сбогуваха.
Тайсън стоеше на разнебитения кей и гледаше как „Транкилити“ се отдалечава по канала. Те му помахаха и той също им махна с ръка, после се опря на рибарската кука и се обърна с лице към брега.
