— Не. Откъде бих могъл да знам? — Но осъзна, че трябваше да го е разбрал. Трябваше да се досети, че самообладанието, с което Пикард го покани вътре в къщата, е подплатено със силен гръб. Интересно. Непрестанно трябваше да си напомня, че не ставаше дума за личен, а за национален въпрос, че в драмата участваха скрити играчи и хора като Чет Браун, които излизаха на сцената само за момент, след което отново се оттегляха зад кулисите, и че те бяха легион. — А нас наблюдават ли ни? — попита накрая той.
— И да ни наблюдават, определено няма да е за да ни защитят от някоя разярена тълпа, поискала да ни линчува — сви рамене тя. — Никой не ни тормози, ако не броим медиите, и никой не ни е заплашвал. Какво ли говори това за страната ти?
— Говори ми, че съм невинен до доказване на противното.
— Но Пикард е виновен. Виновен е, защото е опетнил името на герой от войната. Ти, приятелю, както и бившия ти шеф Уестморланд, сте недосегаеми като свещена крава. Вие сте се сражавали за отечеството си, ранени сте по време на сражение, а сега ви преследват неблагодарната армия и пристрастната преса. Поне така го чувстват хората. А истината, както и двамата знаем, е че всъщност правителството си върши работата, независимо от непопулярността на действията, които се налага да предприеме. Пресата може да бъде обвинена само в това, че се грижи правителството да не загуби опората си.
— А ти на коя страна си? — попита Тайсън.
— На твоя, по дяволите! — Тя се замисли за момент, после каза меко: — Истинска възможност да проверим дали наистина стоим зад убежденията си имаме само тогава, когато трябва да определим отношението си към нещо, от което сме лично заинтересувани. Ако просто четях за твоя случай във вестниците, навярно щях да искам да те подведат под отговорност и да те осъдят. Но ти си мой съпруг и аз те обичам. Затова ти казвам, че трябва да бягаш, да се скриеш от правосъдието, защото се страхувам, че може да си виновен… — Тя се извърна с гръб към него и Тайсън разбра, че е на ръба да се разплаче.
Той изчака малко, после каза:
— Не мога някак да си представя, че Марси Тайсън може да стане съучастник и да помага на един военен престъпник. Но имаш право — ако заподозреният престъпник е мъжът, когото обичаш, трябва да избираш. Е, добре, госпожо, страшно съм поласкан. Но няма да бягам. В продължение на близо две десетилетия непрекъснато бягах, преследван от стотина окървавени призрака. И те щяха да ме измъчват до деня на смъртта ми. Това беше наказанието ми тук, на земята. Не знам какво са ми приготвили за момента, когато окончателно ще се присъединя към тях, но се уповавам на Бога, че ще бъдат милостиви към мен, когато се срещнем.
— Спри. Стига вече.
— Е, не мога да направя много, но най-малкото мога да се изправя срещу несъвършената система на правосъдие, която сме създали. Както казах, аз вече си изтърпях земното наказание и каквото и да ми направи армията, ще бъде просто без значение.
— За теб, да. Но не и за мен. — Тя овладя гласа си и студено му съобщи: — Аз няма да те чакам.
Тайсън усети леко присвиване в стомаха, но откликна шеговито:
— Ето, това вече е моето момиче.
— Нямам намерение да чакам един луд — добави Марси.
Той не каза нищо. Марси замислено сведе глава.
— Ти каза бори се или бягай — рече тя. — Но има хора, които не правят нито едното, нито другото. Просто чакат държавните служители да почукат на вратата им посред нощ…
— О, моля те, спести ми тези кошмари в стил Кафка. Имам си достатъчно мои кошмари. Все пак живеем в Америка. Тук единствените хора, които могат да почукат на вратата ти посреднощ, са пияниците. И аз не седя и не чакам съдбата си като някой парализиран от страх заек. Боря се.
— Може и да се бориш в съзнанието си. Но никой друг не забелязва това. Фил Слоун…
— Прати го по дяволите.
Тя се отдръпна от него, после попита:
— Какво ти вдъхва такъв оптимизъм? Да не би майор Харпър да ти е казала нещо?
Това споменаване на името на Харпър го свари неподготвен, въпреки че трябваше да го очаква.
— Не — отвърна той. — Но имам някакво предчувствие. Струва ми се, че обвинението на армията срещу мен не е добре обосновано. Има вероятност Харпър да препоръча да не ми предявяват обвинение.
— Така ли мислиш? — Марси стана, приближи се до гардероба и отвори най-горното чекмедже. Тя отмести бельото встрани и извади отдолу един вестник. — Не исках да лежи някъде така, че Дейвид да го види. — Тя му подаде брой на „Америкън инвестигейтър“. — Виждал ли си това?
— В супермаркета ги бяха свършили. Така че си купих обикновена тоалетна хартия.
Тя разгърна вестника на коленете му.
— Знам, че изданието е долнопробно, но всичко това изглежда постепенно си пробива път и към по-сериозната преса. Нещо повече, и други вестници започват да се ровят по-надълбоко, за да стигнат до някое зрънце истина.
Тайсън погледна към вътрешната страница, на която Марси бе разгърнала вестника. Статията бе озаглавена: „Пукнатина в семейство Тайсън?“ А подзаглавието гласеше: „Причината не е в майор Керън Харпър, твърдят приятелите“. Много остроумно, помисли си Тайсън.
