Той се изкачи заднешком нагоре по скалите и стигна до поляната над тях. Изправи се и погледна към къщата на стотина метра от него. Верандата беше осветена и някой лежеше на шезлонга. Прекоси поляната, използвайки рибарската кука като бастун. Когато се приближи повече, видя през парапета на верандата, че в шезлонга лежаха всъщност двама души, обърнати с лице един към друг, и се галеха. Жената беше с гръб към него и той забеляза, че тениската й е вдигната до раменете. Тайсън се изкашля и пристъпи още няколко крачки напред.
Мъжът, който лежеше на шезлонга, скочи на крака, оправи панталона си и бързо пристъпи към парапета.
— Кой е?
— Здравей, Дейвид.
— Татко! Татко!
Дейвид прескочи парапета, приземи се на ливадата и замръзна на място.
— Какво е станало?
— Къде?
— Какво… защо?… — Дейвид се смути.
Тайсън видя, че момичето вече се е оправило и стои до парапета на верандата. Предполагаше, че изглежда доста странно, както бе загърнат в белия си халат, бос, с разчорлена коса и опрян на рибарската кука.
— Бяхме излезли на разходка с яхта с едни приятели. Скочих да поплувам, схванах се и те ме докараха дотук. Запознай ме с приятелката си.
— А… да. — Дейвид хвърли поглед назад през рамото си, след това отново погледна към баща си, и после момичето. — Да. Това е баща ми, a това:
— Мелинда.
— Здравей, аз съм бащата — каза Тайсън.
— Много ми е приятно — усмихна се Мелинда. Тайсън тръгна към стълбите и Дейвид го хвана под ръка.
— Сигурен ли си, че си добре?
— Просто едно много неприятно схващане. — Той се изкачи на верандата и седна в един сгъваем стол. — Къде е майка ти?
— Излезе. Ще се върне в десет. Тайсън кимна.
— Тук ли ще останеш… — попита Дейвид, поглеждайки набързо към Мелинда.
— Предполагам, че да. — Тайсън се прозя. — Нали живея тук. Какво ще кажеш да ми донесеш нещо ободряващо. Веднага.
— Разбира се. — Дейвид се втурна вътре в къщата. Известно време Тайсън и Мелинда се наблюдаваха. Тайсън прецени, че тя е няколко години по-голяма от Дейвид. Леко закръглена, но привлекателна, със златистокафяв загар.
— Тук ли живеете?
— Само през лятото Иначе сме от Манхатън.
— Къде сте отседнали?
— Малко по-надолу на същата улица. Къщата със сивите камъни.
— Това ограничава избора само до двайсетина такива.
— Има зелени капаци разсмя се тя. — фамилното ми име е Джордан. Баща ми идва при нас за уикенда. Майка ми днес вечеря с госпожа Тайсън.
Тайсън кимна. Получи отговор на въпроса, който не искаше да зададе на Дейвид, а същевременно установи, че партизанското им име Андерсън вече не важеше. Реши, че това всъщност няма значение.
— А вие с Дейвид се наглеждате взаимно, така ли? Мелинда се усмихна с точно толкова смущение, колкото да покаже, че знае, че трябва да е притеснена, но всъщност не беше. Тайсън си спомни за лятото, когато баща му го беше намерил в един покрит с брезент скиф, изтеглен на плажа. Поклащащата се върху пясъка лодка вероятно бе изглеждала доста подозрително, даже призрачно. Тайсън се усмихна.
— Какаов ликьор. Става ли? — Дейвид се беше върнал с полупълно шише в ръцете.
Не ставаше, но Тайсън го увери, че е добре.
— Извинявайте, че ви се натрапих в такъв момент. Дейвид и Мелинда се опитаха да му възразят, въпреки че Тайсън бе сигурен, че са разочаровани. Той отпи от ликьора. Почувства странно парене в гърлото и в стомаха и помисли, че ще повърне. Остави чашата на страничната облегалка на стола и пое дълбоко дъх.
— Не изглеждаш много добре — отбеляза Дейвид.
— Просто съм уморен. Не съм болен или нещо такова. Отивам горе да взема душ и да измия солта от себе си — добави той. — След това ще поспя. — Стана, опирайки се на облегалките на стола и сграбчи дръжката на рибарската кука с дясната си ръка. — Не, нямам нужда от помощ. Просто отвори вратата. Мелинда дръпна плъзгащата се врата и Тайсън влезна в дневната.
— Дейвид — извика той след себе си, — уговорил съм рибарска лодка за утре. Ще се срещнем долу в пет часа сутринта.
— Дадено, сър.
Тайсън се изкачи по стълбите както се бе изкатерил и по скалите, с гърба напред, след което изпълзя до голямата спалня. Остави рибарската кука на стъпалото пред леглото, качи се на него и се изтегна. Прозя се.
— Душ.
Прозя се отново. Вечерта бе придобила нереално измерение: стария град, мъглата, Пикард, залива, „Транкилити“ и екипажът й, изкачването до къщата му, и накрая Дейвид, погълнат от сериозен флирт. Малкият Дейвид. Времето лети. Той затвори очи и последната мисъл, която мина през съзнанието му бе, че не биваше да е тук. Знаеше, че в този момент би трябвало да се намира на дъното на океана.
— Миришеш на риба.
— И се чувствам като риба. Като умряла скумрия.
— Каюо е станало?
Тайсън се прозя и разтърка очи. Лицето на Марси, надвесена над него, придоби по-ясни очертания. Тя седеше на ръба на леглото, близо до него. Забеляза, че рибарската кука все още се търкаля в краката му. Прозорецът беше отворен и бризът поклащаше пердетата. Нощните лампи бяха запалени и изпълваха стаята с мека светлина.
— Чия е тази дреха?
— На Дик.
— Прилича ми на женска.
— Тогава трябва да е на Алис.
