Тя внимателно се претърколи настрани и легна до него.
— Бледен си.
— Цялата ми кръв се е устремила на юг. Дай ми малко време.
Марси се измъкна от леглото и отиде в банята.
Върна се с аспирин и тубичка мехлем. Тайсън изпи аспирина, а Марси втри мехлема в крака му. Унасяше се, но осъзна, че тя отново излезе и се върна с легенче и гъба. Изми слабините му, след това изтри солта от тялото му. После легна до него и зави и двамата с чаршафите.
— Шок и твърде дълго време на открито. Имаш нужда от почивка и топлина.
— Събуди ме в четири.
— Добре. — Тя се притисна до него и той заспа в прегръдките й.
Марси изчака, после стана от леглото. Постави радио-часовника на земята, изгаси настолните лампи, сложи си халата и тръгна към вратата. Там тя се обърна назад и погледна към мъжа си, обрамчен в лъча светлина, идващ от антрето. Той никога не спеше по гръб и фактът, че сега лежеше точно така, леко я смущаваше. Загледа се в гърдите му, които се надигаха и спускаха, замисли се над чувствата си към него и се зачуди защо най-добрият мъж, когото познава, трябва да страда и плаща заради миналите грехове на една армия и на една нация. Тя излезе от стаята и тихо затвори вратата.
Тайсън отвори очи и видя, че таванът едва доловимо просветлява. Долавяше крясъка на чайки и сойки и сирените на корабите, ехтящи над залива. Първите лъчи на зората слабо осветиха прозореца му и той можа да различи отсрещните дървета.
— Жив съм — рече си той. — И съм си вкъщи.
Бен Тайсън караше на запад по крайбрежния булевард. Сваленият гюрук на триумфа му откриваше достъп до лъчите на следобедното слънце, блеснало в югозападната част на небосклона. Той видя вляво от себе си кулата на Кони Айлънд за скокове с парашут, а зад нея се простираха дълбоките води на синия океан. Следобедът беше чудесен за разходка с кола.
Тайсън си бе подбрал хубав бежов летен костюм от лека вълна, с който да се яви на местоназначението си. Въпреки че армейският устав изискваше да е облечен в зелена униформа.
— Е — каза си той на глас, — може би няма да забележат.
Тайсън си спомни първото си явяване на действителна военна служба, беше на 15 септември 1968 — а. Армията поглъщаше хиляди млади хора и наборната комисия провеждаше зачисляването на личния състав на паркинга в двора на университета „Аделфи“. Оттам специални автобуси извозваха наборниците до официалния сборен пункт на Уайтхол Стрийт в долен Манхатън. Тайсън си спомни, че наборниците трябваше да се явят на паркинга в двора на университета в 6 часа сутринта. Той така и не разбра дали го правеха просто защото военните обичаха да започват деня още в зори, или понеже бе сметнато, че е по-разумно да откарат момчетата от предградията под прикритието на сутрешния здрач.
Тайсън погледна към часовника на таблото. Щеше да пристигне във форт Хамилтън преди пет часа следобед — достатъчно рано, за да се яви при командира на поделението, но и достатъчно късно, за да не му се налага да започва веднага процедурата по встъпване в длъжност, включваща медицински преглед, издаване на лична карта, попълване на ведомостите за заплата и всичко друго, свързано с армейската служба, което смътно си спомняше като доста неприятно.
Погледна ръцете си на волана, а после към индикатора за скоростта. Караше със сто километра в час, но нямаше защо да бърза, затова намали и престрои триумфа си в дясното платно. По радиото пееше Боб Дилън.
На около километър пред него се простираше внушителния мост Верацано, свързващ двата бряга на пролива от форт Хамилтън до форт Уадсуърт. Тайсън превключи на по-ниска предавка, рязко изви волана и мина в страничното платно. След това го напусна, направи поредица от десни завои и се приближи към портала на базата, който се намираше под шосето на подстъпа към моста. Спря посред пътя, пое си дълбоко дъх и се приближи до караулния пост.
Дежурният военен полицай, жена на около двайсет години с къса червена коса и сплескан нос, излезе от караулката. Тайсън й протегна заповедта за назначението си. Тя я погледна и му я върна.
— Трябва да се явите в щаба на базата. Знаете ли къде се намира?
На Тайсън му се стори, че долавя нотка на подигравка в гласа й, която ако беше цивилен, сигурно щеше да отмине, без да и обърне внимание. Той погледна към значката с името й и каза:
— Следващия път, когато премина през този портал, редник Нийли, ще имам офицерски знак на бронята на колата, и вие ще трябва да козирувате, докато минавам покрай вас. А ако спра да ви заговоря, ще се обръщате към мен със „сър“.
Младата жена се изпъна в стойка мирно и отговори:
— Да, сър.
Тайсън изобщо не се почувства дребнав. Също като с карането на колело, помисли си той. Веднъж като се научиш, вече никога не забравяш как се прави.
