Полковникът козирува в отговор, но остана седнал и нищо не каза.
Тайсън чу зад гърба си отдалечаващите се стъпки на капитан Ходжиз, после вратата се затвори. Без да помръдне главата си и гледайки все така напред, Тайсън успя да зърне човека, пред когото се бе явил. Заместник-командирът на базата беше набит мъж на около петдесет години с рехава посивяла коса. Лицето му беше отпуснато, а бузите му висяха като тесто за палачинки. Тайсън осъзна, че дори не знае името му, но в момента то изобщо не го интересуваше.
— Седнете, лейтенант — най-накрая каза полковникът.
— Благодаря ви, сър — Тайсън седна на стола срещу бюрото.
Не си позволи да огледа открито кабинета, не би го направил и в цивилния живот. Но все пак забеляза, че стаята изглеждаше доста спартански: метално бюро, няколко пластмасови стола, щори на прозорците и асфалтовосиви плочки на пода. Стените в кабинета не се различаваха от циментовите панели в кремав цвят, които бе видял и в останалата част на сградата. Тайсън си спомни за офиса си в Перегрин-Осака с повече топлота, отколкото бе изпитвал към него, докато още се помещаваше там. В кабинета, в който се намираше сега, обаче, имаше нещо, което липсваше в неговия: стената зад бюрото беше покрита с военни спомени, снимки, удостоверения и други свидетелства за заслуги и постижения. Тайсън реши, че най-сетне ще може да окачи поставените си в рамки военни грамоти в своя нов кабинет. Но реши също и че няма никога да го направи.
— Бил ли сте някога във форт Хамилтън? — попита заместник-командирът на базата.
Гласът му беше дрезгав, а миризмата на пури, просмукала всичко в стаята подсказваше причината за тази особеност.
— Не, сър — отговори Тайсън.
— Но не срещнахте трудности да ни намерите, нали?
— Не, сър. — Тайсън вдигна очи. Видя, че мъжът срещу него носеше сребърни нашивки с формата на дъбови листа, а не на орел, което показваше, че е подполковник, а не полковник. Погледът на Тайсън се премести върху черната табелка с името му над десния му джоб: Левин. Тайсън погледна към табелката с името на бюрото: подполковник Мортимър Левин.
— Учудва ли ви, че виждате в това кресло един евреин? — попита го направо подполковник Левин.
Тайсън се замисли над няколко възможни отговора, но нито един от тях нямаше да му донесе нищо добро, затова каза:
— Сър? — което беше възприетия в армията начин да отговориш на вишестоящ офицер без всъщност да кажеш нищо.
Подполковник Левин изръмжа нещо и пъхна една незапалена пура в устата си.
— Доколкото разбирам, това посещение е на добра воля.
— Да, сър. Мислех да се явя направо на служба, но след като се срещнах с капитан Ходжиз, размислих.
— Сигурен съм, че и той се е замислил над някои неща след срещата си с вас.
— Подполковник. — Тайсън се изкашля — сериозно обмислям възможността да подам официално оплакване според… мисля, че е член 138 от Единния кодекс на военното правосъдие, във връзка с отношението на капитан Ходжиз към мен.
— Така ли? — подполковник Левин разбиращо кимна. — Най-добрата защита е нападението. Но не се опитвайте да смесвате въпросите, Тайсън. Защо просто не поканите капитан Ходжиз на среща в гимнастическия салон? Предпочитам офицерите да разискват различията в мненията си на това място. Пет рунда, ръкавици 450 грама, и то в присъствието на рефер.
Тайсън погледна подполковника право в очите и видя, че той говори сериозно и изобщо не се шегува.
— Може и да го направя — отвърна му Тайсън.
— Добре, чуйте, Тайсън. Мое задължение като заместник-командир е да ви пожелая добре дошъл във форт Хамилтън и да уредя полковник Хил, командирът на базата, да се срещне с вас. Но ако си говорим открито, лейтенант Тайсън, полковник Хил не би искал да ви вижда тук и предпочита изобщо да не се среща с вас. Затова недейте да създавате проблеми на всички, като искате среща с него. И не идвайте на вечеринките, на които по традиция ще бъдете канен. Постарайте се сам да си организирате прекарването на свободното време. Ясно ли се изразявам?
— Да, сър.
Левин се почеса по бузата и изглежда се замисли. После отново погледна към Тайсън.
— Да приемем, че докладвате за явяването си на действителна военна служба сега, така че после няма да ви се наложи да идвате отново с униформа. Съгласен ли сте?
— Да, сър.
Левин разрови документите на бюрото пред себе си и накрая намери онова, което търсеше.
— В подробните инструкции, които навярно сте получил, се казва, че трябва да донесете паспорта си. Носите ли го?
— Да, сър — отвърна след кратко колебание Тайсън.
— Може ли да го видя? — Подполковник Левин протегна ръката си през масата.
Тайсън бръкна във вътрешния си джоб и извади паспорта. После го сложи в отворената длан на подполковник Левин, който го положи на бюрото си и го разлисти.
— Доста сте попътували.
— Да, сър.
Левин сложи паспорта в горното чекмедже и го затвори, после кръстоса ръце върху бюрото и погледна към Тайсън.
— Какво ви дава правото да задържате паспорта ми? — попита Тайсън.
