Междинната врата към съседния кабинет се отвори и в стаята пристъпи един офицер.
— Тайсън?
Тайсън се извърна от прозореца. Очите му се спряха на подоваващите места от униформата на влезлия, от които можеше да извлече информация: на табелката с името му прочете Ходжиз, чин — капитан от Адютантския корпус, медали и ордени липсваха. Тайсън забеляза и уестпойнтската му халка. Мъжът беше на около двайсет и пет, стойката му бе твърде скована и изправена, а на лицето му беше изписано доста неприятно и даже злонамерено изражение. Тайсън не бе очарован от начина, по който мъжът се обърна към него, и изпита желание да стовари юмрука си върху високомерното лице на капитана. Поколеба се, след което с огромно и видимо нежелание застана в положение мирно и козирува.
— Сър, лейтенант Тайсън на вашите заповеди. Ходжиз небрежно отвърна на поздрава, след което разлисти документите в ръцете си.
— Тук се казва, че трябва да се явите в униформа.
— Не притежавам униформа.
— Ходили ли сте някога на бръснар.
— Да… да, сър.
— Как смеете да се явите в този вид? — посочи той с пръст към Тайсън.
Тайсън не отговори.
— Е?
— Нямам извинение, сър.
— И аз така мисля. — Капитан Ходжиз изглежда осъзна, че Тайсън всъщност стоеше зад бюрото му, докато самият той стоеше пред него.
— Елате тук — каза той и двамата размениха местата си. Ходжиз седна на въртящия се стол.
— Преди да се явите пред заместник-командира на базата — каза капитанът, — искам да се снабдите с подобаваща униформа, а косата ви да е подстригана според изискванията на армейския устав.
— Бих искал да го видя сега.
— Какво? — лицето на капитан Ходжиз почервеня.
— Капитане, длъжен съм да се явя на действителна военна служба до полунощ. Това сега е неофициално посещение. Бих искал да говоря със заместник-командира.
Капитан Ходжиз изглежда премисляше над протокола, прилаган в такива случаи. Той се втренчи в Тайсън.
Тайсън се втренчи в него.
Ходжиз кимна с глава, сякаш бе стигнал до извода, че идеята да даде възможност на Тайсън да остави неприятно впечатление у заместник-командира всъщност не е толкова лоша. Той се изправи.
— Изчакайте тук. — Ходжиз изчезна в съседния кабинет.
Тайсън пое дълбоко дъх. Внезапно си представи изключително образно как извършва редица изтънчени актове на насилие върху особата на капитан С. Ходжиз. Но в известен смисъл той сам го беше предизвикал с външния си вид. Разбира се, Тайсън можеше да се яви и бос, с мръсни джинси, с коса до раменете и фанелка с надпис „ПЛЮЙТЕ НА АРМИЯТА“. Въпросът бе, че Ходжиз дори не се бе опитал да покаже и капка от изискваното в армията уважение към по-низшите чинове.
Тайсън огледа оскъдно обзаведения кабинет. На стената висеше дипломата на Ходжиз от Уест Пойнт, заповедта за повишаването му в чин и няколко свидетелства за завършени курсове. Тайсън забеляза и някакъв лист хартия с печатан текст, поставен в рамка на стената, и се приближи до него. Текстът беше озаглавен: „Откъс от прощалната реч на генерал Макартър в Уест Пойнт“. Тайсън прочете:
„Сенките около мен се издължават. Настъпва здрачът. Миналото избледнява и дните на вчерашната слава възвръщат ярките си багри само в сънищата. Но в спомените си аз виждам дивна красота, окъпана в сълзи и стоплена от нежните усмивки на миналите дни. Напразно вслушвам се да чуя омайващата песен на тръбача и далечния тътен на барабаните. И в сънищата си отново чувам пукота на пушките, грохота на оръдията и странния печален шепот на бойното поле.
Но в заника на дните си аз винаги се връщам към спомена за Уест Пойнт. И всеки път в съзнанието ми отекват отново и отново думите «ДЪЛГ — ЧЕСТ — РОДИНА». Днес барабаните отмерват последната проверка, на която аз съм тук сред вас, но бих искал да знаете, че когато прекося реката на забравата, последната ми съзнателна мисъл ще бъде за Офицерския корпус, за Офицерския корпус и пак за Офицерския корпус. Сбогом.“
Тайсън се обърна с гръб към стената и се загледа през прозореца. Капитан Ходжиз, млад възпитаник на Уест Пойнт, който е бил на около десет години по време на Тетската офанзива, смяташе Бенджамин Дж. Тайсън за позор за армията, нацията и човечеството.
Тайсън се замисли над това, постави се на мястото на капитан Ходжиз, и откри, че изпитва неприязън към Бенджамин Тайсън. „Разбирам“, помисли си той. И изпита облекчение от това, че най-накрая се сблъска с открито оскърбително поведение. Изпълни го предчувствието, че преди всичко това да свърши, може да се натъкне и на други професионални войници от типа на капитан Ходжиз. Армията бе много по-безкомпромисна към служителите си, отколкото цивилните изобщо са способни да бъдат към себеподобните си.
Вратата се отвори и Ходжиз рязко му каза:
— Полковникът ще ви приеме веднага.
— Благодаря би, капитане — отговори му Тайсън. Ходжиз застана на вратата, докато Тайсън измарширува в кабинета на заместник-командира на базата. Тайсън пристъпи напред и спря насред стаята с лице към бюрото, както изискваха обичаите в армията.
— Сър, лейтенант Тайсън на вашите заповеди — поздрави той.
