— Не е съжаление. Аз се държах зле. Едуард е прав. Уплашена съм, а това да се карам с теб е ме разсейва добре.
Той поклати глава.
— Не разбирам.
— Ако е някаква утеха и ти също ме объркваш.
Едуард се усмихна с една от неговите Тед усмивки.
— Сега се целунете и се сдобрете.
И двамата му се намръщихме и едновременно казахме.
— Не насилвай нещата.
— Не мисля така.
— Добре — каза Едуард. Той погледна към оръжието на Олаф в ръката си за момент, след което му го подаде, поглеждайки го настойчиво, със зареден с предупреждение поглед.
— Имам нужда да ми бъдеш подкрепление, Олаф. Можеш ли да го направиш?
Той кимна веднъж и бавно взе пистолета от ръката на Едуард.
— Аз ще съм ти подкрепление, докато това създание е живо, след това ще си поговорим.
Едуард кимна.
— Очаквам го с нетърпение.
Хвърлих един поглед към Бернардо, но лицето му не ми подсказа нищо, нищо, освен, че изглеждаше изчистено и празно от всякаква емоция, потвърждавайки това, което си мислех. Олаф току що предупреди Едуард, че след като приключим случая, ще се опита да го убие. Едуард се съгласи на уговорката. Просто така.
— Просто едно голямо щастливо семейство — казах в плътната тишина, която беше изпълнила колата.
Едуард се обърна на седалката си и се закопча отново. Погледна ме с блестящите очи тип Тед.
— И точно като семейство ще се бием помежду си, но е много по-вероятно да убием някой външен.
— Всъщност — казах — По-голяма част убийствата се извършват от твоите най-скъпи и най-мили кръвни роднини.
— Или съпрузи, не забравяй съпрузите — каза Едуард и включи на скорост, навлизайки внимателно в редкия трафик.
— Както казах, твойте най-мили и най-скъпи.
— Но ти каза кръвни роднини, а няма никакви кръвни връзки между съпруг и съпруга.
— Споделянето на едни или други телесни течности, не изглежда да има значение. Убиваме тези, които са най-близо до нас.
— Ние не сме близки — каза Олаф.
— Не, ние не сме близки — казах.
— Но аз ви мразя всички еднакво — каза той.
Проговорих, без да се обръщам назад
— Да ти се връща.
— А аз си мислех, че вие двамата никога няма да постигнете съгласие за нещо — каза Бернардо. Гласът му беше весел, шеговит. Никой не се засмя.
Боядисаната в черно фасада на бара, изглеждаше уморена на утринната светлина. Можеше да се види къде боята беше напукана и започваше да се бели. Предната част на бара изглеждаше почти толкова занемарена, колкото и останалата част от улицата. Може би Ники Бако не се беше опитал да разкара останалите бизнесмени. Може би е станало случайно. Но стоейки там, в меката горещина на утрото, усетих нещо, което не бях усетила през нощта. Струваше ми се, че улицата е била като изхабена в окултен смисъл. Когато бях тук последния път, усетих много силно, че Бако беше източил жизнеността на улицата, че той беше причината това да се случи, но ако това наистина бе вярно, то енергията не е била достатъчно, за да го поддържа. А може би цялата тази негативност най-накрая се бе стоварила върху този, от когото бе тръгнала. Повечето системи на магьосничество или мистицизъм имат правила на поведение — неща, които можеш да правиш и неща, които не можеш. Нарушаваш правилата на собствен риск. Уиканите го наричат тройно правило: това, което причиняваш на другите, се връща при теб в троен размер. Будистите го наричат карма. Християните— да отговаряш за греховете си. Аз го наричам „Каквото посееш, това ще пожънеш”. Наистина така става, да знаете.
Бях пъхнала „Файърстар”-а в предната част на панталоните, но без вътрешния кобур, защото така оръжието можеше да се държи по-високо и не се забиваше чак толкова. Едуард ми беше дал назаем кобур за кръста за „Браунинг”-а, който сложих отпред, така че с двата кръстосани на бедрата ми пистолета, изглеждах като един от онези стрелци от Дивия Запад. Въпреки че черната блуза с яка се спускаше достатъчно ниско, за да прикрие и двете оръжия. Носени свободно, повечето ризи са ми прекалено дълги. Изглеждаше развлечено, но ако човек не се вглежда много, прикриваше оръжията. Блузата беше малко прекалено близо до тялото, за да не се издува издайнически, добре, че Едуард беше достатъчно предвидлив да ми донесе черното сако, което ми помагаше да се прикрия. Последния път, когато бях тук въоръжена, полицията беше зад гърба ми, но сега внасяхме оръжия в бар — много незаконно в Ню Мексико. Странно, не се притеснявах особено за това, но все пак се надявах, че ченгетата няма да изберат този ден да нахлуят.
Все още имах ножниците за китки и ножовете към тях. Рамирес беше събрал всичките ми ножове след пожара и ги беше предал на Едуард, който ги беше изтъркал, почистил, смазал и острил, докато от тях не беше останало почти нищо. Наложи се да оставя големия нож в колата, защото не можех да измисля как да го нося скрит, а да нося с голи ръце нещо, което наподобяваше малък меч, изглеждаше прекалено агресивно.
