— Трябва да приемеш това което си или никога няма да разбереш какво е истинското ти място в света, истинската ти цел.
— Не приемай това погрешно, но не се нуждая от лекции тази вечер.
Намръщи се и имаше гняв в него. Не беше свикнал да му говорят така. Обзалагам се, че всички се страхуваха от него. Може би и аз трябваше, но какъвто и страх да имах от него, от тях, изчезнаха, когато разбраха, че исках да си взема хапка от врата на Цезар. Това ме изплаши повече от всичко, което могат да ми направят тази вечер. Добре де, почти всичко, което могат да ми направят тази вечер. Никога не подценявай творчеството на същество, което е на над хиляда години. Повечето от тях, знаят повече за болката, отколкото бедните хора някога ще узнаят. Освен ако не сме много, много големи каръци. Или се чувствах късметлийка, или бях глупава.
Той посочи на ягуара, който ме беше избрал да дойде при нас. Той падна на колене, главата наведена. Жреца каза:
— Ти избра тази жена.
— Да Пинотл.
— Не усети ли звяра?
Наведе главата си още повече.
— Не милорд.
— Избери — каза свещеника.
Коленичещият мъж извади нож от колана си. Дръжката бе тюркоазена и във формата на ягуар. Острието беше около осемнадесет сантиметра черен обсидиян. Мъжа подаде ножа на жреца, който го пое почтително, както му бе подадено. Мъжа откопча скритото копче на ягуарската кожа и издърпа качулката назад, така че главата му да е гола. Косат а му беше гъста и дълга, вързана на дълга опашка от задната част на главата му.
Вдигна лицето си към свещеника. То не изразяваше никакво чувство, просто чакащо спокойствие. Рев от публиката ме накара да погледна актьорите, но се обърнах обратно към свещеника и мъжа преди да съм видяла нещо. Бегло забелязах голи тела и впечатлението за нещо голямо и фалическо да се увива около мъжа. Обикновено, това би ме накарало да погледна повторно, просто за да се уверя, че съм видяла това, което си мисля че съм видяла, но без значение какво се случваше там, истинското шоу беше тук. Беше спокойното лице на мъжа, сериозните очи на жреца и тъпият блясък на черното острие. Можеха да използва какъвто реквизит искат, без значение колко голям, но нямаше да се приближат до двамата мъже и напрегнатата тишина между тях.
Не знаех точно какво щеше да се случи, но имах идея. Щеше да бъден наказан, защото е избрал ликантроп от публиката, вместо човек. Но аз бях човек или най-малко не бях ликантроп. Не можех да го оставя да бъде прецакан, дори и да трябва да призная коя съм. Можех ли?
Докоснах леко ръката на жреца.
— Какво ще му правиш?
Жреца ме погледна и очите му изглеждаха като дълбоки пещери, обгърнати в сенки.
— Ще го накажа.
Пръстите ми се стегнаха около ръката му, опитвайки се да го усетя през копринената мекота на перата.
— Просто искам да се уверя, че няма да му прережеш гърлото или нещо друго наистина драматично.
— Какво правя с мъжете ни е моя работа, не твоя. — Силата на неодобрението му бе достатъчно силна, че да ме накара да си дръпна рълата. Но сега бях притеснена какво щеше да направи. по-дяволите Едуард и неговата работа под прикритие. Никога не е работело за мен, преструването. Наистина, винаги го оплесквам.
Жреца положи острието срещу бузата на мъжа. Нямаше страх в лицето му, нищо освен зловещо спокойствие, което накара гърлото ми да се стегне и трепет от страх пропълзя по гръбнака ми. Господи, мразех фанатици, а това бе което виждах.
— Изчакай — казах.
— Не се намесвай — каза жреца.
— Аз не съм ликантроп — казах.
— Лъжеш, за да спасиш непознат — нищо освен презрение в гласа му.
— Не лъжа.
— Цезар — извика жреца.
Появи се като добре тренирано куче идващо при господаря си. Може би аналогията беше нечестна, но не се чувствах особено щедра точно сега. Ако разваря прикритието ни, трябваше да кажа коя съм, не знаех дали така няма да разваля нещо, което Едуард бе планирал. Казвайки какво и коя съм, не знаех дали няма да ни поставя в опасност. Едуард не бе споделил достатъчно от плана си, за което щях да си поговоря с него, когато вечерта приключи, но първата ми грижа е безопасността. Да спася непознат от това да бъде порязван заслужаваше ли си нашите животи— Не. Да запазя непознат от това да умре, заслужаваше ли си може би да рискувам нашите животи. Вероятно. Имах толкова много неотговорени въпроси и толкова малко истинска информация, че се чувствах сякаш убивам мозъчните си клетки опитвайки се да мисля за всичко което не знаех.
Цезар застана до нас, от моята страна далеч от жреца. Мисля, че бе забелязал острието.
— Какво е направил?
— Той я избра от публиката и не усети звяра й — каза жреца.
— Нямам звяр — отвърнах.
Цезар се засмя и беше прекалено силно, покри уста с ръка за момент, сякаш да си напомни да бъде тих.
— Видях глада на лицето ти — Той каза глад, сякаш трябва да е с главни букви. Страхотно, още ликантропски жаргон, за които не знаех.
Опитах се да измисля кратка версия която ще има смисъл. Започнах два пъти, преди накрая да кажа:
— Прекалено много е. Мисля го. — дори добавих лош испански акцент.
