Окото господне полностью

Вигор не й обърна внимание и окуражи Йосип.

— Помня, че ти замина за Унгария, за да проучиш лова на вещици през осемнайсети век.

— Така е. Бях в Сегед, градче на река Тиса в южната част на страната.

Отец Тараско натърти на името на реката, като в същото време напрегнато се взираше в приятеля си, сякаш му даваше таен знак. Нещо в паметта на Вигор наистина се размърда, но той не се сещаше какво и защо.

Йосип продължи:

— В разгара на лова на вещици през юли хиляда седемстотин двайсет и осма година дванайсет жители на града били изгорени на клада на островче в реката, наречено Босорканисигет, Вещерския остров, заради огромния брой невинни, убити на това място.

— Суеверни дрънканици — намръщено измърмори Рейчъл.

Седящата до нея Джейда кимна.

— Всъщност суеверията нямат нищо общо с тези убийства. Унгария била измъчвана от невиждана десетгодишна суша. Реките пресъхвали, нивите изгаряли, ширел се глад.

— Хората се нуждаели от изкупителна жертва — обобщи монсиньор Верона.

— Точно така. По онова време били убити над четиристотин души, но не непременно от суеверие. Много управници използвали този кървав период, за да се избавят от опасност или да си отмъстят за нещо.

— А онези дванайсет в Сегед? — попита Рейчъл, заинтригувана от този отдавнашен случай.

— В един манастир край града намерих екземпляр от съдебния протокол. Оказа се, че не са ги разпитвали толкова за евентуалното им магьосничество, колкото за слуховете, че били открили заровено съкровище. Вярно или не, те отказали да говорят. Според свидетели обаче неколцина от групата разказали, че са намерили череп и книга, подвързана с човешка кожа. И тъкмо тези обвинения във връзки с тъмни сили накрая ги отвели на кладата.

Монк почука с един от пръстите на протезата си по масата.

— Значи искате да кажете, че са изтезавали онези нещастници, за да разкрият мястото на някакво изгубено съкровище.

— Не какво да е съкровище. — Йосип отново се вторачи във Вигор, сякаш очакваше той да разбере загадъчния му отговор.

Монсиньор Верона обаче не го разбираше. Думите на приятеля му го озадачаваха и тъкмо щеше да го признае, когато изведнъж го осени и всичко си застана на мястото.

— Река Тиса!

Отец Тараско се усмихна.

— Какво „река Тиса“? — Джейда повдигна вежди.

Вигор се поизправи на пейката.

— В мъглите на времето е потънала не само гробницата на Чингис хан, но и гробът на друг завоевател, когото в Унгария почитат като герой.

— Говориш за Атила — досети се Рейчъл.

Вуйчо й кимна.

— Атила умрял от кръвотечение от носа през четиристотин петдесет и трета година, в първата си брачна нощ с последната си жена. Също като Чингис хан, неговите воини го погребали тайно заедно с всичките му плячкосани съкровища и избили хората, които знаели къде е гробът му. Според легендата Атила бил положен в три ковчега — външният от желязо, средният от сребро, а вътрешният от злато.

Монк престана да потропва с показалец.

— И никой не е открил къде е погребан, така ли?

— През вековете се разпространявали всевъзможни слухове. Според повечето историци обаче неговите воини отклонили река Тиса, погребали го в тайна гробница под тинята на дъното и отново пуснали реката по старото й корито.

— Това със сигурност би затруднило търсенето на гроба — призна Кокалис.

Споходен от нова идея, Вигор рязко се завъртя към Йосип.

— Чакай малко, ти спомена, че причина за лова на вещици през осемнайсети век била сушата.

— В резултат на която реките почти пресъхнали — усмихнато потвърди отец Тараско.

— И тогава онази гробница може да е излязла на бял свят! — Монсиньор Верона си представи как отдръпващите се води разкриват тайната на Атила. — Да не би да твърдиш, че някой наистина я е открил?!

— И се е опитал да я запази в тайна — прибави неговият приятел.

— Дванайсетимата заговорници… същите онези дванайсетима, които били обвинени в магьосничество.

— Да. — Свещеникът опря лакти върху масата. — Но жителите на Сегед изобщо не подозирали, че има и тринайсети магьосник.

18:07 ч.

Дънкан се върна в подземната библиотека и завари всички да седят в изумено мълчание. Явно бе пропуснал нещо важно. Сложи двете реликви на масата както си бяха с дунапреновата опаковка. Предпочиташе да не ги докосва директно с чувствителните си пръсти.

После се наведе към Джейда и прошепна:

— Какво става?

Тя изшътка и му даде знак да седне на пейката.

— Какъв тринайсети магьосник? — попита монсиньор Верона.

Странният въпрос накара Дънкан да се намръщи.

„Аха, определено съм пропуснал нещо“.

18:09 ч.

Вигор зачака обяснението на стария си приятел.

— В архива попаднах на документи, според които епископът на Сегед не присъствал на съдебния процес — каза Йосип. — Набожният духовник рядко пропускал такива събития и това ми се стори странно.

„Така си е“ — съгласи се монсиньор Верона наум.