— Затова издирих личните му дневници и ги открих във францисканската черква в града, която датира от началото на петнайсети век. Много от книгите бяха повредени от вода или унищожени от плесен. В една от тях обаче намерих рисунка на череп, поставен върху книга, и тя ми напомни за обвиненията, отправени срещу онези дванайсетима. Отдолу пишеше на латински: „Господи, прости ми прегрешението, мълчанието и онова, което трябва да отнеса със себе си в гроба“.
Вигор се досети какво е направил после неговият колега.
— Затова си потърсил гроба му.
— Тленните му останки бяха положени в гробница под черквата. — Ако се съдеше по силно изчервеното му лице, свещеникът се срамуваше от следващите си думи. — Не поисках разрешение. Изгарях от нетърпение, бях прекалено самоуверен, изпаднах в манийно състояние, в което всяка моя постъпка ми се струваше единствено вярна.
Монсиньор Верона се пресегна и успокоително го потупа по ръката.
Вторачен в масата, Йосип призна извършеното от него престъпление.
— През нощта разбих с чук мраморната плоча и влязох вътре.
— И си открил черепа и книгата.
— Както и други неща.
— Какви неща?
— Намерих предсмъртно писмо от епископа, писмената му изповед, запечатана в бронзов тубус. В нея той разказваше за откриването на гроба на Атила. Някакъв селянин се натъкнал на него в пресъхналото речно корито — само за да установи, че гробницата е празна, ограбена много отдавна. Останало било само едно желязно ковчеже, поставено на пиедестал, което съдържало няколко скъпоценни предмета.
— Черепът и книгата.
— Суеверен страх отвел селянина при сегедския епископ, защото решил, че е попаднал на вещерско свърталище. Когато чул разказа му, епископът събрал дванайсетимата си най-верни помощници и ги завел при гроба.
— Дванайсетимата, които били изгорени на клада — промълви Вигор.
— Точно така. Там разбрали кой е плячкосал гробницата. Крадецът оставил визитната си картичка — златен предпазител за ръка под лакътя, върху който бил изобразен феникс, сражаващ се с демони. Върху предпазителя било гравирано и името на Чингис хан.
„Значи Чингис хан е открил гроба на Атила?…“
В това нямаше нищо невероятно, помисли си монсиньор Верона. Макар империите на двамата да бяха отдалечени на няколко века една от друга, географските им граници съвпадаха. Чингис хан вероятно бе чул легендите за погребението на Атила и се бе поблазнил от скритите в гробницата съкровища. Монголите така и не бяха успели напълно да покорят Унгария, но набезите им бяха продължили десетилетия наред. По време на един от тези походи някой пленник трябваше да се е разприказвал, най-вероятно под изтезания, и нашествениците бяха открили и ограбили гроба.
Което, разбира се, не отговаряше на по-важния въпрос.
Вигор впери очи в Йосип.
— Но как така черепът на Чингис хан и книгата, подвързана с неговата кожа, са се озовали
— Заради едно пророчество.
Отец Тараско кимна на Санджар, който очевидно очакваше да му даде знак, защото веднага му подаде наръч листове, поставени в найлонови джобове.
— Тези пергаменти също са открити в гробницата на Атила.
Свещеникът ги постави пред Вигор, който се вторачи в най-горния и преведе първите редове, написани на латински:
— „Това е завещанието на Илдико, дъщеря на бургундския крал Гундиох. Отправям своите предсмъртни слова към бъдещето…“
Познал името, монсиньор Верона вдигна глава.
— Илдико е последната жена на Атила. Според някои тя го отровила през първата им брачна нощ.
— Както признава тук и самата тя. — Йосип посочи пергаментите. — Прочети завещанието, когато имаш време. Илдико го написала, след като я погребали жива с тялото на Атила, когото убила по повеля на Църквата.
— Какво?! — изумено възкликна Вигор.
— Чрез посредници папа Лъв Велики й възложил да върне онова, което предишната година подарил на Атила, зловещ дар, който отблъснал суеверния цар на хуните от портите на Рим.
Монсиньор Верона знаеше за тази съдбовна среща — освен една подробност.
— Какво му е подарил папата?
— Ковчеже. По-точно три ковчежета едно в друго. Външното от желязо, средното от сребро, вътрешното от злато.
„Също като ковчезите на Атила. Дали папският дар не е източникът на тази легенда? Или завоевателят го е копирал за собствения си гроб?“
— Какво е имало в ковчежето? — улучи същността на проблема Рейчъл.
— Първо, там бил черепът с арамейския надпис.
Вигор си спомни текста, който беше проучил в Рим.
— В ковчежето е била
Монк посочи с палец двата предмета в дунапрена.
— Значи черепът на Чингис хан просто е копирал по-древна реликва. Защо?
— Някой е искал да спаси от капризите на историята надписа върху първия череп, който представлява молитва да бъде избегнат краят на света — поясни Рейчъл.
— Но защо? — сприхаво я прекъсна Джейда. — Защо са всички тези усилия да спасят информацията, след като краят на света не може да се предотврати?
