Носеше почти същите дрехи като Санджар, само че със свещеническа якичка. През годините слънцето и вятърът бяха направили кожата му кафява, а косата му — бяла. Скулите и брадичката му бяха покрити с няколкодневна брада.
Изглеждаше много по-стар от Вигор — макар Джейда да знаеше, че всъщност е по-млад с цяло десетилетие.
Въпреки грохналия му вид обаче очите му блестяха ярко. „Само че дали този блясък издава интелигентност, или лудост?“ — зачуди се младата астрофизичка.
Монсиньор Верона не успя да скрие смайването си от вида на своя колега.
— Йосип?!
— Вигор, приятелю! — Свещеникът преджапа купищата книги на пода и протегна хилавите си ръце. — Ти дойде! — В очите му блестяха сълзи.
— Можех ли да не дойда?
Двамата се прегърнаха. Приятелят му се вкопчи в него и неколкократно го стисна за раменете, сякаш за да се увери, че е истински. От своя страна, монсиньор Верона установи до каква степен е измършавял колегата му и си помисли, че годините, прекарани в тази сурова пустиня, почти са го мумифицирали. Той обаче предполагаше, че основната причина неговият приятел да стане кожа и кости всъщност е
Монсиньорът с тъга си спомни, че същото вече се бе случвало в миналото.
Йосип Тараско беше получил първия си психотичен пристъп в началото на обучението им в семинарията. Откриха го гол на покрива на училището — твърдеше, че чувал гласа Божи от звездите и трябвало да се съблече, за да се облее цял в звездна светлина и така да се доближи към Господ.
Скоро след това му поставиха диагноза биполярно разстройство, редуващи се манийни епизоди на дълбока депресия и силна еуфория. Литият и другите антидепресанти притъпиха остротата на тези емоционални крайности, ала не напълно. В същото време обаче това явно разпалваше в него огъня на гениалността, изключителност, родена от неговата лудост.
Психическото му състояние продължаваше да е нестабилно, което се проявяваше в епизоди на обсесивно-компулсивно разстройство, тикове, повтарящи се движения и много рядко — тежки психотични пристъпи. Тъкмо затова монсиньор Верона не се беше изненадал особено от внезапното изчезване на Йосип преди десет години.
„А сега?…“
Когато се отделиха един от друг, Вигор се вгледа в лицето му.
Неговият стар приятел прочете мислите му.
— Знам какво си казваш, Вигор, обаче съм наред. — Прокара пръсти през косата си. — В момента може да проявявам малко компулсивност, признавам, но стресът винаги ми действа така. А като се има предвид колко бързаме всички, трябва да приемам и използвам всеки дар, който съм получил от Господ.
Щом чу това, Рейчъл строго погледна вуйчо си. Той явно не й беше споменал за психическото състояние на Йосип от страх, че ще му попречи да дойде тук, а и за да не би това да хвърли съмнение върху изводите на приятеля му.
Монсиньор Верона не изпитваше такива скрупули. Той уважаваше гениалността на Йосип, независимо от неговата диагноза.
— Като става дума за бързане, може би ще ми обясниш защо ме повика по толкова странен начин — каза Вигор. — Твоят колет ми донесе доста неприятности.
— Открили ли са ви?
— Кой да ни е открил? — Монсиньорът никога нямаше да забрави покушението в университета и живите бомби в Актау.
Йосип поклати глава и погледът му боязливо запрескача от лице на лице. Вигор виждаше, че приятелят му се бори с параноята си.
Отец Тараско облиза устни.
— Не знам. Някой е убил куриера, на когото възложих да прати колета. На връщане са го причакали, измъчвали са го и са изхвърлили трупа му в пустинята. Помислих си… надявах се, че просто са го извършили разбойници. Но сега…
Йосип видимо губеше борбата си. На лицето му се изписваше подозрение, очите му отбягваха погледите на всички. Компулсивните симптоми явно не бяха единствената проява на стреса.
За да успокои изострящата му се параноя, монсиньор Верона набързо представи спътниците си.
— И сигурно си спомняш племенницата ми Рейчъл — завърши той.
Лицето на свещеника грейна от облекчение.
— Разбира се! Много се радвам! — Завръщането към нещо познато сякаш моментално го избави от напрежението, увери го, че се намира сред приятели. — Елате, имам да ви показвам много неща, а нямаме никакво време.
Отведе ги при дълга дървена маса с пейки от двете страни. Санджар му помогна да я разчисти и всички насядаха около нея.
— Черепът и книгата? — започна Йосип.
— Да, в хеликоптера са.
— Може ли някой да ги донесе?
Дънкан се изправи и заяви, че ще отиде да ги вземе.
— Благодаря, младежо — каза отец Тараско и се обърна към Вигор. — Предполагам, че вече си разбрал чии са черепът и кожата.
— На Чингис хан. Реликвите са изработени от неговото тяло.
— Браво. Като знаех с какви възможности разполагаш, не се съмнявах, че ще се справиш с тази загадка.
— Но откъде си ги взел?
— От гроба на един магьосник.
Младата жена, д-р Шоу, изсумтя скептично. По време на полета монсиньор Верона не беше успял да я спечели за тяхната кауза дори след като й разказа историята на реликвите. Тя очевидно имаше други приоритети и бързаше да продължи, за да се заеме със секретната мисия на Сигма в Монголия.
