— Явно някой ще трябва да се гмурне и да провери.
Дънкан стоеше по боксерки на брега и трепереше от ледения вятър, който духаше от планинския връх. Бе израснал в южните части на Съединените щати и не си падаше много по студа.
Семейството му почти ежегодно се местеше от щат в щат: Джорджия, Северна Каролина, Мисисипи, Флорида. Баща му редовно сменяше работата си и оставяше двамата си сина сами да се грижат за себе си. Тъкмо затова Дънкан и малкият му брат се бяха сближили толкова. След смъртта на Били и след като майка му отдавна не живееше с тях, Дънкан и баща му бяха установили, че вече не ги свързва нищо, и постепенно се бяха отчуждили един от друг. Не се бяха чували от години и той дори нямаше представа дали баща му е жив.
— Би ли побързала? — помоли той. Нямаше желание да се рови в миналото.
Джейда беше приклекнала пред отворения си лаптоп.
— Трябва ми още малко време, за да стабилизирам сигнала.
Освен боксерките Дънкан носеше челник с водонепроницаема камера, радиостанция и светодиодно фенерче. Закаченият за буй кабел щеше да предава картината до лаптопа.
— Чуваш ли ме? — попита тя.
Рен нагласи слушалката.
— Идеално.
Джейда знаеше за сателита повече от всеки друг. Тя щеше да следи напредването му от брега и да го насочва по време на тази спасителна операция.
— Тогава сме готови — каза астрофизичката.
Монк се приближи до Дънкан.
— И да не правиш глупости.
— Май вече е късно за това.
Той нагази в плитчините и водата го посрещна с приятна топлина. Дънкан потопи цялото си тяло и след студения вятър на брега изпита истинско блаженство. В миналото се беше гмуркал в Белийз, където морето бе като чай. Езерото беше още по-топло.
Младият мъж заплува по повърхността с мощни удари и оттласквания с крака. Можеше да му отнеме часове да проучи цялото езеро, като се придвижва по заложената от тях квадратна мрежа, затова реши да стесни търсенето с помощта на детската игра на топло и студено.
Или в този случай, на топло и още по-топло.
Ако спътникът се намираше тук, водата около него най-вероятно щеше да е най-гореща. Затова той променяше посоката винаги щом усетеше, че температурата спада, и се гмуркаше дълбоко на най-топлите места, като осветяваше скалистото дъно с лъча на фенерчето си. Пред погледа му преминаваха тлъсти пъстърви, нечия изгубена обувка, водорасли.
Стигна до един особено горещ участък, дълбоко си пое дъх и енергично заплува надолу. На дълбочина около три метра тъпанчетата му започнаха да пищят от налягането… и тогава зърна под себе си проблясък. Нещо отразяваше лъча на фенерчето му.
— Дай наляво — разнесе се в ухото му развълнуваният глас на Джейда.
Той изпълни указанието й, завъртя се и се насочи натам. Лъчът му прониза водата чак до дъното.
И тогава го видя — потънало в кратер в скалата, заобиколено от разтопен метал и овъглени останки.
Напълно унищожено.
На Джейда й се доплака.
— Не е останало нищо!
Въпреки лошата картина, която се разваляше още повече с дълбочината, виждаше, че всъщност няма какво да спасяват. Голям колкото количка на уличен продавач на хотдог, спътникът беше представлявал великолепен синтез на теория, инженерство и дизайн.
Астрофизичката се взираше в треперещия образ на екрана — купчина изгорели останки с големина на минихладилник. Резултатът от невероятната температура, развила се при навлизането на спътника в атмосферата, а после и от сблъсъка му с повърхността на езерото, бяха овъглени развалини. Тук-там се различаваха отделни детайли: обгорен светлинен датчик, къс от слънчевата батерия, споен в едно с външния корпус, разбит магнитометър. Вероятността да открият оцеляла електроника или информация се равняваше на нула.
Трябваше да го признае — и пред себе си, и пред Дънкан.
Той заплува нагоре, за да си поеме въздух, и изскочи на повърхността, разсичайки я с мощното си тяло. Косата му беше залепнала за скалпа.
И очевидно вече знаеше истината.
На лицето му бе изписана покруса.
Нейното сигурно не изглеждаше по-различно.
„След като дойдохме чак тук, преживяхме толкова много…“
Джейда поклати глава. Нямаше надежда останките да им дадат отговори, да им подскажат как да предотвратят надвисналата на хоризонта катастрофа.
Дънкан посочи с палец към дъното.
— Спътникът е на около четири и половина метра дълбочина. Ще видя дали ще успея поне да го повдигна. Може да се наложи да го извадя на части.
Астрофизичката разбираше, че той има нужда да върши нещо, каквото и да е, стига да го избави от усещането за провал.
— Трябва да докладвам в командването на Сигма. — Монк извади сателитния си телефон и се отдалечи, за да проведе насаме мрачния си разговор.
Забелязали разочарованието им, Санджар и Хайду се бяха отдръпнали до ръба на скалата.
На екрана Дънкан отново се гмурна и като се оттласкваше силно с крака, бързо стигна до сателита. Колебливо протегна ръце към останките — може би се опасяваше, че още са горещи. Когато пръстите му докоснаха корпуса, образът помръкна.
