На екрана Дънкан протегна дланта си над вътрешностите, като внимаваше да не докосва нищо. Показалецът му посочи нещо квадратно — стоманен блок, от едната страна на който се виждаха панти. Защитен от корпуса на сателита, той изглеждаше сравнително невредим. Настойчивото му движение показваше, че се опитва да им обясни нещо.
— Това трябва да е мястото, където излъчването е най-силно — каза надничащият над рамото й Монк.
— Дънкан, това е блокът на жироскопа. Опитай се да не го повредиш. Би трябвало да е свързан само с един кабел и ако го откачиш, сигурно ще можеш да извадиш целия блок.
Той направи жест с палец нагоре и опря лоста отстрани на спътника. Трябваше да освободи и двете си ръце.
Пръстите му докоснаха корпуса — и също като по-рано сигналът прекъсна.
Джейда и Монк се спогледаха — после впериха очи в езерото. Ако нейните теории за тъмната енергия бяха верни, на Дънкан може би му предстоеше да се пребори с огньовете, които движеха самата вселена.
„Бъди внимателен…“
Дънкан — въздухът му свършваше — се бореше и със сателита, и със собственото си отвращение. „Упорит боклук…“
Обикновено не ругаеше, но докато провираше ръце между стопения метал, обгръщащ блока на жироскопа, и противното енергийно излъчване, изпитваше усещането, че се опитва да отвърти капачка на буркан с туршия, докато пръстите му се движат в гел, в който тече електрически ток.
Още щом отвори люка в задния край на спътника, електромагнитното поле рязко се усили и се издигна като пара от обгорената вътрешност на корпуса, струейки от това стоманено сърце. Когато докосна кожуха, пръстите му сякаш потънаха в кал. Енергийното поле се съпротивляваше или поне така го възприемаше неговото магнитно шесто чувство.
Когато върховете на пръстите му най-после влязоха в контакт, усещането не се поддаваше на описание. По време на подготовката като електроинженер му се беше случвало да докосне някоя и друга гола жица. Това обаче нямаше нищо общо. По-скоро напомняше на допир до електрическа змиорка. В тази енергия определено имаше усещане за нещо
Побиха го тръпки.
Накрая с яростно усукване на полустопения кабел успя да освободи блока и го измъкна, после се оттласна нагоре към повърхността. Нямаше търпение да се избави от него.
Изплува и като дишаше тежко, се насочи към брега. Носеше жироскопа като баскетболна топка върху широката си длан — топка, която с огромна радост щеше да подаде на свой съотборник.
Джейда го чакаше с одеяло в ръце. Дънкан стигна до брега и се изправи. По тялото му се стичаше вода, татуировките му изпъкваха на фона на настръхналата му кожа.
Той изключи фенерчето си и потъна в сянка. Съсредоточена върху екрана на лаптопа, младата жена не беше усетила, че се е стъмнило. На такава височина нощта се спускаше бързо.
Дънкан излезе от езерото и тя размени топлото одеяло за неговото стоманено съкровище.
— И какво му е толкова важното? — попита той, зъбите му тракаха.
— Ще ти покажа.
Джейда се върна при импровизираното си бюро, представляващо плосък камък, върху който стоеше лаптопът, и остави жироскопния блок до компютъра.
— Щом излъчва същото електромагнитно поле като реликвите, това нещо трябва да е свързано с короната от тъмна енергия на кометата — поясни астрофизичката. — Ако имам възможност да го проуча подробно в лабораторни условия, може да открия отговорите на някои от въпросите.
И многозначително погледна Монк.
— Работя по въпроса — осведоми я Кокалис. — Кат ще ни върне в Щатите по най-бързия възможен начин.
— Вече сме доста на изток и няма да ни отнеме толкова време да стигнем до моята лаборатория в Центъра за космически и ракетни системи в Лос Анджелис — отвърна Джейда, докато той вдигаше сателитния телефон към ухото си. — Там имам всичко необходимо за пълен анализ, а и ще мога да дискутирам нещата със специалисти, които са запознати с изследванията ми. Ако изобщо съществуват решения на нашите проблеми, има най-голям шанс да ги открия в ЦКРС.
Монк се намръщи, сякаш не е съгласен с нея, но причината се оказа друга. Сателитният телефон.
— Няма сигнал…
— Може да е заради излъчването на това нещо — предположи тя и му посочи недалечната купчина камъни. — Опитай да се отдалечиш. Ако пътуваме по въздух, ще се наложи да му измисля някаква изолация.
Дънкан приклекна до нея. Беше се изсушил и облякъл.
— След като извадих този блок, прокарах дланта си над останалата част от спътника и не усетих нито следа от енергия. Явно се излъчва само от това тук.
— Логично.
— Защо?
— Това е сърцето на Окото Господне, тъкмо заради него спътникът е кръстен така.
Джейда отново насочи вниманието си към металния предмет. Плъзна ръка по него, откри малката ключалка и я отключи. После извънредно предпазливо отвори кутията.
Дънкан се наведе към нея.
Сиянието на лаптопа се отразяваше в идеална сфера от кварц с големина на топка за софтбол.
— Това е жироскопът, който се въртеше в сърцето на спътника — поясни астрофизичката. — По време на експеримента с него измервахме кривата на пространство-времето около Земята.
— А защо сега е зареден с енергия?
