Джейда вдигна глава и погледна към езерото. Буят на кабела спокойно се поклащаше на повърхността. Всичко трябваше да е нормално.
— Дънкан? — повика го тя по радиостанцията. — Ако ме чуваш, изгубихме връзка.
След трийсетина секунди вълните от гмуркането му се успокоиха и астрофизичката започна да се безпокои.
Изправи се и извика през рамо на Монк:
— Нещо не е наред!
Още щом пръстите му докоснаха останките, Дънкан регистрира трептене, онова усещане за съпротивление, въпреки налягането на тази дълбочина. Топлата вода му се стори студена, когато разпозна мазното черно излъчване, същото поле като на реликвите.
Вече не можеше да има никакво съмнение, че древният кръст по някакъв начин физически е свързан с кометата. Очевидно излъчваха една и съща странна енергия.
„Тъмна енергия…“
Искаше му се веднага да изплува и да съобщи на Джейда, но първо трябваше да вдигне спътника. Хвана го и го задърпа нагоре, ала останките не помръдваха, сякаш бяха залепнали за скалното дъно. Представи си как нажеженият при навлизането в атмосферата метален корпус на сателита постепенно изстива и се споява с разтопената скала.
Ядосан, Дънкан плъзна длани по повърхността и забеляза промяна в енергийното поле. В единия край усещаше съпротивлението по-силно, отколкото в другия. Заопипва с пръсти и откри пукнатина, ръб на стоманена плоскост, огънат от силата на сблъсъка.
„Може би ще успея да го отворя“.
Опита се да провре пръстите си, но нямаше достатъчно пространство. Осъзнал безплодността на усилията си и останал без въздух, младият мъж се оттласна от дъното и заплува нагоре.
Когато изскочи на повърхността, видя, че Монк е нагазил във водата както е с дрехите си. Действията му издаваха паника.
— Какво правиш? — извика той към брега и се насочи нататък.
Изправена зад Кокалис, Джейда отпусна длани от гърлото си.
— Помислихме, че ти се е случило нещо! Изведнъж изгубихме сигнала и ти остана толкова дълго на дъното, че…
— Нищо ми няма. Просто ми трябва някакъв инструмент!
Дънкан стигна при тях и понечи да се изправи, но леденият вятър го принуди отново да се потопи във водата.
— Дайте ми онзи малък лост — каза той. — Ще се опитам да отворя корпуса, за да проверя вътре.
Джейда подаде стоманения инструмент на все още нагазилия до колене в езерото Монк, който го подхвърли на Дънкан.
— Защо? — попита астрофизичката. — Едва ли е оцеляло нещо важно.
— Усещам електромагнитно излъчване от останките. Силно.
Тя скептично сбърчи чело.
— Невъзможно.
— Пръстите ми не лъжат. И съм сигурен, че разпознавам уникалните особености на същото енергийно поле.
Дънкан впери очи в нея и повдигна вежди.
— Като от реликвите ли? — ококори се Джейда. — Черепът и книгата?
— Същото гадно излъчване.
Тя пристъпи напред, като че ли се готвеше да се гмурне заедно с него.
— Можеш ли да извадиш останките?
— Не целия спътник. По-голямата част от корпуса се е споила със скалата. Но предполагам, че ще успея да го отворя и да извадя каквото има вътре.
— Тогава го направи.
Дънкан отдаде чест с лоста и заплува обратно.
Слънцето вече потъваше под хоризонта, но небето на запад още светлееше. Джейда отново приклекна пред лаптопа. След изплуването на Дънкан на повърхността връзката кой знае как се беше възстановила сама и сега тя можеше да проследи спускането му към дъното.
— Дънкан, чуваш ли ме? — попита астрофизичката по радиостанцията.
Той отговори с палци нагоре.
С увеличаването на дълбочината картината на екрана ставаше по-лоша. Липсваха пиксели и цели участъци от образа.
„Възможно ли е да е заради близостта до останките?“
— Според мен енергийното излъчване на останките смущава сигнала — предупреди го Джейда.
Монк трепереше до нея в мокрите си дрехи.
— Кажи му да не ги докосва. Незаземеното му тяло може да е изиграло ролята на проводник и временно да е извадило системата от строя.
Имаше право.
— Дънкан, остани на разстояние и ми покажи какво виждаш и къде най-силно усещаш енергията. Онова място, където искаш да пъхнеш лоста. Не бива да повредим нещо, което по-късно може да се окаже от значение.
Той я чу, насочи се към единия край на разбития спътник и посочи с върха на лоста.
— Това е главният електронен модул — каза му Джейда. — И в момента ми показваш капака на топлинното излъчване. Ако успееш да го отвориш, ще се опитам да те насочвам.
Дънкан пъхна края на инструмента в цепнатината.
— Внимавай…
Той стъпи върху скалата от двете страни на останките и натисна лоста. Няколко секунди люкът се съпротивляваше, после се откъсна и се запремята във водата.
Дънкан трябваше да се извърти, за да насочи камерата към вътрешността на спътника.
Сърцето на Джейда отново се сви от усещането за безполезността на всичките им усилия. Цялата електроника беше обгоряла, разтопена в безформена топка от пластмаса, силиций и фиброоптика.
