— Призраците могат да се надигнат отново — настоя Екатерина. — Преди петнайсет години британските колонии в Америка отхвърлиха господството на империята. Кои ръководеха всичко? Мъжете Вашингтон, Джеферсън, Франклин — до един масони! Днес кралят на Франция е в затвора, а короната ще се търкулне на земята заедно с отсечената му глава. Кои са мъжете, които ръководят всичко? Лафайет, Кондорсе, Дантон, Демулен, Бризо, Сейе и родните братя на краля, включително херцог Д’Орлеан. Масони до един.
— Съвпадение… — започна абатисата, ала Екатерина я прекъсна:
— Нима ще наречеш съвпадение факта, че един от мъжете, които се опитах да подкупя, за да прокарат Закона за конфискацията във Франция, онзи, който прие условията ми, бе не друг, а Мирабо — член на Ордена на масоните? Той, разбира се, нямаше откъде да разбере, че имах намерение да го лиша от съкровището, след като прие подкупа ми.
— Да не би епископът на Отон да е отказал? — попита с усмивка абатисата и погледна приятелката си над струпаните на купчина дневници. — И каква причина е изтъкнал?
— Сумата, която поиска за сътрудничеството си, бе неразумна — изфуча императрицата и се изправи. — Този човек имаше много повече информация, отколкото признаваше. Нали знаеш, че в Съвета наричат въпросния Талейран „ангорската котка“? Мърка, но има остри нокти. Нямам му никакво доверие.
— Значи имаш доверие на онзи, когото си подкупила, но се отнасяш подозрително към друг, когото не си успяла да подкупиш? — попита абатисата. Бавно и много тъжно тя се загърна в робата и се изправи пред приятелката си. След това се обърна, готова да си тръгне.
— Къде отиваш? — извика уплашена императрицата. — Нима не разбираш защо предприех тези действия? Предлагам ти закрилата си. Аз съм единствената владетелка на най-голямата страна на света. Оставям властта си в твои ръце…
— София — прекъсна я спокойно абатисата, — благодаря ти за предложението, но аз не се страхувам като теб от тези мъже. Готова съм да повярвам на думите ти, че са мистици, може би дори революционери. Някога да ти е хрумвало, че това общество, съставено от мистици, което ти си проучила така грижливо, може да си е поставило цел, която ти не се успяла да предвидиш?
— Какво искаш да кажеш? — попита императрицата. — От действията им става ясно, че се опитват да сринат монархиите. Каква друга цел могат да имат, освен да завладеят света?
— Може би целта им е да освободят света. — Абатисата се усмихна. — В момента не разполагам с достатъчно доказателства нито за едното, нито за другото твърдение, затова пък имам достатъчно факти, за да ти кажа следното: по думите ти разбирам, че си решена да следваш съдбата, записана на ръката ти още от самото раждане — говоря за трите корони на дланта. Аз също трябва да следвам своята.
Абатисата обърна дланта си нагоре и я подаде на приятелката си над масата. Близо до китката линията на живота и линията на съдбата се бяха преплели като осмица. Екатерина погледна надолу, потънала в ледено мълчание, след това бавно проследи фигурата с пръсти.
— Искаш да ми осигуриш закрила — каза тихо абатисата. — Мен ме закриля сила, много по-велика дори от теб.
— Знаех си! — извика с дрезгав глас Екатерина и отблъсна ръката на приятелката си. — Всички тези приказки за възвишени цели означават само едно: договорила си се с друг, без дори да ми кажеш! На кого се осмели да отдадеш безграничната си вяра? Кажи ми името му, настоявам!
— С удоволствие. — Абатисата се усмихна. — Дала съм я на Онзи, оставил знака на ръката ми. На Него имам сляпо доверие. Ти може и да властваш над цяла Русия, скъпа моя Фигхен, но не бива да забравяш коя съм
Крал Артур сънувал чуден сън и ето какъв бил той: сторило му се, че видял на едно възвишение стол и столът бил вързан за колело, а на него седял сам крал Артур, облечен в най-разкошни златотъкани одежди…
И изведнъж на краля му се сторило, че колелото се превъртяло и той паднал сред змиите и зверовете го сграбчили за ръцете и краката. И както си лежал в постелята и спял, кралят извикал: „Помощ!“
Regnabo, Regno, Regnavi, Sum sine regno.
Ще царувам, царувам, царувах, аз съм без царство.
