Младата жена се облегна на тежката дървена врата на затвора и заблъска с юмрук, докато кокалчетата й се разкървавиха. Никой не отвори. Изтощена, разкъсвана от болка и отчаяние, тя се опита да си пробие път през тълпата и да се добере до каретата, с надеждата още да е там, където я остави. Трябваше да намери Давид. Сега само той можеше да им помогне.
Неочаквано застина сред лавината от тела и се вгледа напред, където множеството се разтвори. Хората се отдръпваха, докато влачеха нещо към нея. Тя се притисна до стената и се запромъква бавно напред, за да види какво става. Тълпата примъкваше напред каретата, в която бе пристигнала. Забодена на камшика отстрани на капрата бе отсечената глава на кочияша, побелялата му коса бе пропита с кръв, старческото му лице бе запазило маската на ужаса.
Мирей захапа ръката си, за да не изпищи. Докато се взираше ужасена в отвратителната глава, щръкнала над тълпата, разбра, че няма как да се върне, за да намери Давид. Налагаше се да влезе в затвора. Бе убедена, че ако не открие бързо Валентин, ще стане късно.
15,00 ч.
Жак-Луи Давид мина през облак пара, където жените изхвърляха кофи вода, за да охладят напечения от слънцето тротоар, и влезе в кафене „Дьо ла Режанс“.
Вътре в клуба го обгърна още по-гъст облак пушек, тъй като десетки мъже димяха с лули и пури. Очите му горяха, ленената риза, разкопчана до кръста, бе залепнала за кожата му, докато едва се придвижваше през горещото заведение, навеждаше се, за да се размине с келнерите, вдигнали високо подносите с напитки за насядалите клиенти. На всички маси мъжете играеха карти, домино или шах. Кафене „Дьо ла Режанс“ бе най-старият и известен игрален клуб във Франция.
Докато Давид си проправяше път към задната част на заведението, забеляза Максимилиан Робеспиер. Изваяният му профил се беше откроил също като камея от слонова кост, докато мислеше над шахматната си позиция. Бе подпрял брадичка на един пръст над двойно завързания шал и брокатена жилетка без нито една гънка. Сякаш не чуваше нито шума наоколо, нито усещаше ужасната жега. Както обикновено, резервираността му показваше, че няма нищо общо с хората наоколо, че е най-обикновен наблюдател или съдник.
Давид не познаваше стария мъж, седнал срещу Робеспиер. Облечен в старомодно бледосиньо сако, с бричове, накичени с панделки, бели чорапи и лачени обувки съвсем в стила на Луи XV, възрастният господин премести фигура на дъската, без дори да я поглежда. Вдигна воднистите си очи към приближилия се Давид.
— Моля да ме извините, задето прекъсвам играта ви — започна Давид. — Бих искал да помоля господин Робеспиер за услуга, която не може да чака.
— Няма нищо — отвърна старият. Робеспиер продължи да оглежда мълчаливо дъската. — Приятелят ми е погълнат от играта. Това е мат в пет хода. Скъпи Максимилиан, можеш да се предадеш с чиста съвест. Приятелят ти избра особено подходящ момент, за да ни прекъсне.
— Не го виждам — отвърна Робеспиер. — Само че твоите очи са по-зорки, когато става дума за шах. — Той се облегна назад на стола и погледна Давид. — Господин Филидор30 е най-добрият шахматист в Европа. За мен е истинска привилегия не просто да загубя от него, а да имам удоволствието да играя на същата маса.
— Значи вие сте прочутият Филидор — възкликна Давид и топло стисна ръката на стареца. — За мен сте велик композитор, господине. Като дете гледах „Войникът магьосник“. Никога няма да я забравя. Позволете ми да се представя, аз съм Жак-Луи Давид.
— Художникът! — възкликна на свой ред Филидор и се изправи. — Възхищавам се от творбите ви, както и всеки гражданин на Франция. Страхувам се, че сте единственият в тази страна, който още ме помни. Макар едно време музиката ми да изпълваше „Комеди Франсез“ и Опера Комик, сега трябва да показвам как се играе шах като обучена маймуна, за да издържам себе си и семейството си. Робеспиер бе така любезен да ми осигури пропуск, за да замина за Англия, където ще изкарвам значително повече с подобни представяния.
— И аз дойдох, за да го помоля за същата услуга — отвърна Давид, когато Робеспиер се отказа да оглежда шахматната дъска и също се изправи. — Политическото положение в Париж в момента е много опасно. А и дяволската жега никак не помага за настроението на парижани. Тъкмо тази експлозив на атмосфера ми даде сили да се реша и да помоля… макар услугата да не е за мен лично.
— Гражданите винаги искат услуги за някой друг, не за себе си — прекъсна го студено Робеспиер.
— Моля те за услуга заради двете си повереници — продължи притеснен Давид. — Максимилиан, сам знаеш, че Франция не е безопасно място за две толкова млади жени.
— Ако беше чак толкова загрижен за благосъстоянието им — изсумтя Робеспиер и погледна Давид с искрящите си зелени очи, — нямаше да им позволяваш да обикалят града под ръка с епископа на Отон.
— Не съм съгласен — намеси се Филидор. — Аз съм голям почитател на Морис Талейран. Помнете, че някой ден той ще бъде един от най-великите държавници в историята на Франция.
