Освободена любов полностью

— Искам думата ти, че ще изпълниш задължението си от Другата страна. Че ще се погрижиш за това, което трябва да бъде сторено там. И я искам сега.

— Признай. Кажи, че не знаеш какво ще се случи. Ако искаш думата ми, направи го.

— Защо?

— Искам да знам, че поне над едно нещо нямаш власт — процеди той. — Така ще знаеш как се чувствам аз.

Топлината, излъчвана от нея, се увеличи и пентхаусът се превърна в сауна. Тогава тя промълви:

— Твоята съдба е и моя, не знам по кой път ще поемеш.

Ви скръсти ръце пред гърдите си. Имаше чувството, сякаш около врата му е нахлузена примка и е стъпил на нестабилен стол. Майната му.

— Имаш думата ми.

— Вземи това и приеми избирането ти за Примейл. — Подаде му тежък златен медальон на черен копринен шнур. Той го взе и тя кимна, с което договорът помежду им беше сключен. — Ще информирам Избраницата. Усамотението ми свършва след няколко дни. Тогава ще дойдеш при мен и ще бъдеш провъзгласен за Примейл.

Черната й качулка се повдигна, без тя да използва ръцете си. Точно преди отново да се спусне над искрящото й лице, тя каза:

— До следващата ни среща. Пази се.

Изчезна без звук или движение. Светлината угасна.

Ви успя да отиде до леглото, преди коленете му да омекнат съвсем. Седна на матрака и се загледа в медальона. Беше античен, с изписани на Древния език думи.

Не искаше деца. Никога не беше искал. Въпреки че при създалия се сценарий той щеше да бъде единствено донор на сперма. Нямаше да бъде баща на никое от тях, което беше облекчение, защото нямаше да го бива в това.

Тикна медальона в задния джоб на черните си кожени панталони и подпря глава на ръцете си. В съзнанието му се занизаха сцени от детството му във военния лагер. Спомените бяха кристално ясни и пронизващи като остър ръб на стъкло. Изруга грозно на Древния език и се протегна за якето си. Извади телефона и натисна бутона за бързо набиране. Когато гласът на Рот прозвуча отсреща, около него се чуваше бръмчене.

— Имаш ли минутка? — попита Ви.

— Да, за какво се отнася? — Ви не отговори и Рот снижи глас. — Вишъс? Добре ли си?

— Не.

Чу се шумолене и гласът на Рот прозвуча отдалече.

— Фриц, може ли да се върнеш и да почистиш малко по-късно? Благодаря ти. — Бръмченето спря и се чу затваряне на врата. — Казвай какво има.

— Помниш ли… Помниш ли последния път, когато беше пиян? Наистина пиян.

— По дяволите. — Ви можеше да си представи как черните вежди на краля се смръщват зад очилата му. — Мисля, че беше заедно с теб. Не беше ли в началото на двайсети век? Поделихме си седем бутилки уиски.

— Всъщност бяха девет.

Рот се засмя.

— Започнахме в четири следобед и ни отне около четиринайсет часа, нали така? После бях пиян през целия ден. Сто години оттогава, а имам чувството, че още съм махмурлия.

Ви затвори очи.

— Помниш ли, че наближаваше изгревът, когато ти казах, че никога не съм познавал майка си? Нямах представа коя е и какво й се е случило.

— Доста ми е мъгляво, но да, спомням си.

Боже, онази нощ и двамата бяха толкова зле. Пияни до козирката.

Това беше единствената причина Ви да се раздрънка какво изгаряше душата му ден и нощ.

— Ви? Какво става? Това има ли нещо общо с твоята мамен!

Ви седна обратно на леглото. Медальонът в джоба му се впи в задните му части.

— Да, току-що я срещнах.

От другата страна, в светилището на избраниците, Кормия седеше на леглото в бялата си стая, а до нея светеше малка бяла свещ. Беше облечена в традиционната бяла роба на Избраниците, стъпила боса на белия мрамор и с ръце, скръстени в скута. Чакаше.

Беше свикнала да чака. Това беше заложено в живота на Избраниците. Чакаш дадена дата за участие в ритуал. Чакаш да се появи Скрайб Върджин. Чакаш Директрис да ти възложи задачи. Чакаш с охота, търпение и разбиране или опозоряваш традицията, на която служиш. Тук никоя от сестрите не беше по-значима от друга. Като избрана, ти си част от цялото, една от многото молекули, които формират действащо духовно тяло… едновременно от огромно значение и съвършено незначително.

Така че горко на жената, която не се справи със задълженията си и провали и останалите.

Днешното чакане бе неизбежно тежко. Кормия беше съгрешила и очакваше наказанието си.

От дълго време бе искала преобразяването й да настъпи, тайно бе нетърпелива, но не заради благото на Избраниците. Искаше да е напълно завършена. Искаше да чувства значимост в духа и сърцето си, да получи подобаващото й се място във вселената, не да е просто една от спиците в колелото. Вярваше, че преобразяването е като ключ към свободата.

Промяната й бе дадена съвсем наскоро, когато беше поканена да пие от чашата в храма. Първоначално беше въодушевена, като мислеше, че тайният й копнеж е останал незабелязан и все пак е постигнат. Но тогава дойде наказанието.

Огледа тялото си; винеше гърдите и бедрата си за това, което й се случи. Упрекваше се, че поиска да е различна. Трябваше да остане каквато си беше…

Тънката копринена завеса на вратата се отмести и влезе Избраницата Амалия, една от личните атендантки на Скрайб Върджин.

— Значи е решено — промълви Кормия, като стискаше пръстите си до болка.