— Да — усмихна се меко Амалия.
— Колко още?
— Ще дойде, след като приключи усамотението на Нейна Святост.
Отчаянието накара Кормия да попита немислимото.
— Не може ли да е друга от нас? Има такива, които искат това.
— Ти си избраната. — И тъй като очите на Кормия се напълниха със сълзи, Амалия я приближи безшумно с босите си крака. — Той ще бъде нежен с тялото ти. Ще бъде…
— Нищо подобно. Той е син на воина Блъдлетър.
— Какво? — отскочи Амалия.
— Скрайб Върджин не ти ли каза?
— Нейна Святост каза само, че е уговорено с някого от Братството, достоен воин.
Кормия поклати глава.
— Каза ми го по-рано, когато дойде при мен. Мислех, че всички знаят.
Амалия смръщи вежди загрижено. Без да каже нищо, седна на леглото и притегли Кормия към себе си.
— Не искам това — прошепна Кормия. — Прости ми, сестро, но не го искам.
Гласът на Амалия не звучеше убедително, когато пророни:
— Всичко ще е наред… честно.
— Какво става тук? — Острият глас ги накара да се разделят, сякаш някой ги дръпна една от друга.
Директрис бе застанала на прага и се взираше в тях с подозрение. С книга в едната ръка и черна перлена броеница в другата, тя бе същинско въплъщение на призванието и целите на Избраниците.
Амалия стана бързо, но нямаше как да скрие, че бяха заловени в прегрешение. Една Избраница трябва винаги да показва възторг от положението си; всякаква друга емоция се смяташе за отклонение, което се плащаше с разкаяние. А тях ги хванаха.
— Сега ще говоря с Избраницата Кормия — съобщи Директрис. — Насаме.
— Разбира се. — Амалия отиде до вратата с наведена глава. — Извинете ме, сестри.
— Трябва да отидеш в Храма на Изкуплението, нали така?
— Да, Директрис.
— Остани там до края на цикъла. Ако те видя наоколо, ще бъда крайно недоволна.
— Да, Директрис.
Кормия стискаше затворените си очи и се молеше за приятелката си, докато тя се отдалечаваше. През целия цикъл в онзи храм? Там можеше да се полудее от липсата на сетивни усещания.
Директрис продължи, като изговаряше думите отсечено.
— И теб бих изпратила там, ако не беше нужно да участваш в други неща.
Кормия избърса сълзите си с бърз жест.
— Да, Директрис.
— Трябва да започнеш да се подготвяш, като прочетеш това. — Подвързаната в кожа книга бе оставена на леглото. — Описва в подробности правата на Примейла и твоите задължения. Когато приключиш, ще пристъпиш към сексуалното обучение.
— Лейла ще е наставницата ти. — Когато раменете на Кормия се отпуснаха, Директрис процеди: — Трябва ли да се обиждам от облекчението ти, че няма аз да те инструктирам?
— Съвсем не, сестро.
— Неискреността ти също е обидна. Погледни ме.
Кормия вдигна очи, но нямаше как да не се отдръпне от страх при острия взор на Директрис.
— Трябва да изпълниш дълга си, и то добре, или ще те изгоня. Разбираш ли? Ще бъдеш изгонена.
Кормия беше толкова слисана, че не можеше да отговори. Изгонена? Изгонена… в Далечната страна?
— Отговори! Разбра ли?
— Д-да, Директрис.
— Бъди наясно. Оцеляването на Избраниците и редът, който съм установила тук, са единствените неща от значение. Всеки, който се опитва да пречи на едно от двете, ще бъде елиминиран. Припомни си го, когато изпиташ потребност да се самосъжаляваш. Това е чест и тя ще бъде отнета със съпътстващите последствия лично от мен. Ясно ли е?
Кормия беше останала безмълвна, затова кимна. Директрис разтърси глава и странно пламъче проблесна в очите й.
— Като изключим произхода ти, ти си напълно неподходяща. Истината е, че всичко това е напълно неуместно.
Директрис си тръгна, съпътствана от шумоленето на дългия бял копринен шлейф, който се влачеше зад нея.
Кормия скри глава в дланите си и прехапа долната си устна, като обмисляше положението: тялото й бе обещано на воин, когото не познаваше… който произхождаше от безмилостен и жесток баща… а на плещите й тежеше възвишената традиция на Избраниците.
Чест? Нищо подобно, това беше наказание — за дързостта й да поиска нещо за себе си.
Когато следващото мартини дойде, Фюри опита да си спомни дали беше петото. Или шестото? Не беше сигурен.
— Човече, добре, че няма да се бием тази вечер — подхвърли Бъч. — Пиеш тази гадост като вода.
— Жаден съм.
— Очевидно. — Бъч се протегна в сепарето. — Колко още смяташ да седиш тук и да се наливаш, Лорънс Арабски?
— Не е нужно да ми светиш…
— Помести се, ченге.
Бъч и Фюри вдигнаха очи. Ви се бе появил пред масата им изневиделица и явно нещо се беше случило. Очите му бяха разширени, лицето бледо, изглеждаше, сякаш е претърпял катастрофа, само дето по него нямаше кръв.
— Здрасти, мой човек. — Бъч мръдна вдясно, за да му направи място. — Мислех, че няма да те видим тази вечер.
Ви седна. Черното му рокерско яке се издуваше и раменете му изглеждаха наистина огромни. Нетипично за него, той започна да барабани с пръсти по масата.
Бъч погледна намръщено съквартиранта си.
— Изглеждаш като прегазен на пътя. Какво става?
Вишъс скръсти ръце.
— Не му е тук мястото.
— Да си идем вкъщи тогава.
