Отприщен гроб полностью

Предчувствие накара Страйк да отдалечи телефона от ухото си. И то се знае, Рийни мигом взе да реве:

– ТОВА ПЪК ЗА ЧИЙ ДЯВОЛ ТИ ГО Е КАЗАЛА? ЩЕ ТИ СЧУПЯ КРАКАТА, АКО ПАК ИДЕШ ДА ГОВОРИШ С ПРОКЛЕТАТА МИ ЖЕНА, ШИБАН ДУХАЧ…

Последва серия от силно тракане. Страйк предположи, че Рийни блъска слушалката на затворническия телефон в стената. Втори мъж извика: „Ей, Рийни!“, последваха шумове и линията прекъсна.

Страйк прибра телефона обратно в джоба си. В продължение на десет минути стоя и дърпа от вейп устройството си, мислеше и наблюдаваше вратата на „Макдоналдс“. Накрая отново извади телефона и позвъни на стария си приятел Пищяла.

– Здрасти, Горелка – обади се познатият глас след две позвънявания.

– Как е Ейнджъл? – попита Страйк.

– Миналата седмица започна терапия – отвърна Пищяла.

– Видя ли се с баща си?

– Да. Той не искаше, гадината, но аз го убедих.

– Хубаво – каза Страйк. – Слушай, нужна ми е услуга.

– Казвай.

– Става дума за тип на име Кърт Джордан Рийни.

– И?

– Надявах се лично да разговаряме – каза Страйк. – Свободен ли си по-късно днес? Мога да дойда при теб.

Пищяла беше благонастроен и се уговориха да се срещнат следобед в кафене в Ист Енд, добре познато и на двамата, след което Страйк затвори.

След като предаде следенето на двамата Франк на Мидж, Страйк взе метрото до станция „Бетнал Грийн“. Изминал бе едва десет метра по пътя, когато немирясващият му телефон завибрира в джоба. Той се дръпна настрани, за да пропусне други хора, и видя поредното съобщение от Бижу Уоткинс.

По-малко зает ли си вече? Защото ето какво пропускаш.

Беше прикрепила две свои снимки по бельо, направени с телефона в огледало. Страйк ги погледна само бегло, преди да ги затвори и да изтрие съобщението. Нямаше намерение да се вижда отново с нея, но се опасяваше, че тези снимки току-виж отслабили съпротивата му, защото на тях тя изглеждаше безспорно великолепна в яркочервен сутиен, колан с жартиери и дълги копринени чорапи.

„Пеличис“, разположено на Бетнал Грийн Роуд, беше институция в Ист Енд: малко, датиращо от един век, държано от италианци кафене, където дървената ламперия в стил ар деко създаваше чудатото усещане, че ядеш пържени картофки в купе на „Ориент Експрес“. Страйк избра ъглово място с гръб към стената, поръча кафе и посегна към изоставен вестник „Дейли Мейл“, който предишен посетител беше оставил на масата до неговата.

Прескочи обичайните дискусии относно референдума за Брекзит и спря на пета страница, където имаше голяма снимка на Шарлот с Ландън Дормър: и двамата държаха чаши с шампанско и се смееха. Надписът отдолу го информираше, че Шарлот и приятелят ѝ са на благотворителна вечеря за набиране на средства за фондацията на Дормър. В репортажа отдолу се намекваше за възможен годеж.

Страйк разглежда снимката доста по-продължително, отколкото тези на Бижу. Шарлот беше с дълга и прилепнала златиста рокля и изглеждаше напълно безгрижна с една ръка, опряна на рамото на Дормър, и със стелеща се на вълни дълга черна коса. Дали бе излъгала, че има рак, или просто бе решила да показва смело лице пред света? Той разгледа Дормър с квадратната му челюст, който също изглеждаше необременен от тревоги. Страйк още се взираше в снимката, когато глас над него изрече:

– Ей ме, Горелка.

– Пищял – каза Страйк, метна вестника на съседната маса и протегна ръка, която Пищяла стисна, преди да седне.

Мършав и бледен, Пищяла бе пуснал брада, откакто Страйк го бе видял за последно, и тя прикриваше повечето от дълбокия белег, придаващ му изражение на трайна усмивка. Носеше зле прилягащи му джинси и торбест сив суитшърт. Татуировки покриваха китките, кокалчетата на ръцете му и врата.

– Да не си болен? – попита той Страйк.

– Не, защо?

– Отслабнал си.

– Това е умишлено.

– О, ясно – рече Пищяла и бързо изщрака с пръсти, тик, който имаше, откакто Страйк го познаваше.

– Искаш ли нещо? – попита Страйк.

– Да, бих изпил едно кафе – отвърна Пищяла.

След като беше поръчано, Пищяла попита:

– И какво искаш от онзи Рийни?

– Познаваш ли го лично?

– Знам кой е – подхвърли Пищяла, чието обстойно познаване на организираната престъпност в Лондон би засрамило Централното управление на полицията. – Едно време движеше с клана Винсънт. Чух за обира, за който са го осъдили. Тъпаците за малко не убили онзи брокер.

– Случайно да знаеш къде е?

– Да, в затвора в Бедфорд. По една случайност имам няколко приятелчета там.

– Надявах се да го кажеш. Рийни разполага с информация, която може да помогне на едно от разследванията ни, но не проявява склонност да сътрудничи.

Пищяла не изглеждаше изненадан от посоката, в която бе поел разговорът. Келнерката постави кафето на Пищяла пред него. Страйк ѝ благодари, тъй като Пищяла очевидно нямаше намерение да го направи, после изчака тя да се отдалечи, преди да попита:

– Колко?

– Не, аз черпя за тази услуга. Помогна ми за историята с Ейнджъл.