Отприщен гроб полностью

– Благодаря, Пищял, оценявам го.

– И това ли е всичко?

– Да, но искам мнението ти по един друг въпрос.

– Ами тогава ще искам да хапна нещо – заяви Пищяла и се огледа нетърпеливо. – Де се дяна онази?

– Ето го менюто – каза Страйк и го бутна към събеседника си. Отдавна познаваше необичайните му похвати да получава каквото иска, а то бе да настоява, после да заплашва, независимо дали изпълнението изобщо е възможно. Пищяла бутна менюто настрани.

– Искам сандвич с бекон.

След като поръча, отново се обърна към Страйк.

– Какво друго?

– Миналата година е имало стрелба в Канинг Таун. Човек на име Кевин Пърбрайт е бил прострелян в главата със същата марка оръжие, каквото е използвано в предишни случаи, свързани с наркотици. Полицията е намерила дрога и пари в брой в апартамента. Теорията им е, че е прецакал местен дилър, но аз лично смятам, че изхождат единствено от използваното оръжие. Убитият е израснал в секта – продължи Страйк. – Съмнявам се да е знаел как се действа с дрога, камо ли да я пласира, така че да е конкуренция на вече печени дилъри. Искам да чуя професионалното ти мнение.

– Какво е оръжието?

– „Берета 9000“.

– Популярен избор – вдигна рамене Пищяла.

– Канинг Таун е твоя територия. Чувал ли си нещо за младеж, застрелян в апартамента му?

Сандвичът на Пищяла пристигна. Страйк отново благодари на сервитьорката, след като Пищяла се правеше, че нея я няма. Той отхапа голям залък от сандвича си и каза:

– Не съм.

Страйк беше наясно, че ако атентатът срещу Пърбрайт е извършен от колега на Пищяла, той надали би признал за това. От друга страна, можеше да се очаква ответна агресия, ако изглеждаше, че Страйк рови в делата на сподвижниците на Пищяла, но такава вероятност засега нямаше.

– Е, как мислиш?

– Скалъпена история е – заяви Пищяла, като продължи да дъвче. – Сигурен ли си, че не е дело на корумпирано ченге?

Страйк беше свикнал с тенденцията на Пищяла да отдава половината от престъпленията в Лондон на корумпирани полицаи и каза:

– Не виждам защо от полицията биха искали този конкретен човек мъртъв.

– Може да е имал нещо срещу ченге. Леля ми още смята, че ченге е застреляло Дюейн.

Страйк си спомняше Дюейн, братовчеда на Пищяла, който също като Пърбрайт беше застрелян и убиецът така и не бе заловен. Без съмнение за лелята на Пищяла най-лесно бе да стовари още една смърт на гърба на Централното управление, предвид че другият ѝ син бе загинал при скоростна гонка с полицията. Поне половината от голямата фамилия на Пищяла бе замесена в криминална дейност на някакво ниво. И тъй като Дюейн членуваше в банди още от тринайсетгодишен, според Страйк мнозина извън полицията биха могли да са го екзекутирали, но той бе достатъчно тактичен да не споделя това си мнение.

– Хората, срещу които Пърбрайт е имал сведения, определено не са от полицията.

Мъчеше се сам себе си да убеди, че не му се яде сандвич с бекон. Този на Пищяла миришеше много апетитно.

– Рийни се бои от прасета – каза Страйк. – Животните имам предвид.

– Тъй ли? – рече Пищяла леко заинтригуван. – Надали ще можем да вкараме прасе в Бедфорд, Горелка.

Страйк се засмя и в същото време телефонът му отново иззвъня и той видя номера на Луси.

– Здрасти, Луси, как е?

– Стик, Тед има записан час при джипито си за идния петък.

– Добре – отговори Страйк, – ще бъда там.

– Наистина ли? – Той долови изумлението ѝ, задето за пръв път не ѝ каза, че ще си провери графика, и не се подразни, че трябва да се обвърже с конкретен ден.

– Да, нали ти казах, разчитай. В колко часа?

– В десет.

– Добре, ще пристигна там в четвъртък. Остави на мен да позвъня на Тед да му съобщя, че ще го придружа.

– Много мило от твоя страна, Стик.

– Няма такова нещо – отвърна Страйк, чиято съвест продължаваше да го мъчи след неотдавнашните откровения на Луси. – Най-малкото това мога да направя. Слушай, в момента съм зает, ще ти звънна по-късно, става ли?

– Да, разбира се.

Луси затвори.

– Всичко наред ли е? – попита Пищяла.

– Да – кимна Страйк и пъхна телефона в джоба си. – Всъщност не знам, чичо ми може да има деменция. Братът на майка ми – добави той.

– О, съжалявам да го чуя. Гадна работа е деменцията. Моят старец страдаше от това.

– Не знаех – каза Страйк.

– Да, рано го сполетя. Последния път, като го видях, изобщо не знаеше кой съм. Но пък дъртият коцкар имаше много деца, та едвам ги помнеше, преди да бъде още сенилен. Ти защо нямаш деца? – запита Пищяла, сякаш мисълта тъкмо му бе хрумнала.

– Защото не искам.

– Не искаш деца? – Тонът на Пищяла подсказваше, че за него това е равносилно на отказ да дишаш.

– Не.

– Ах ти, нещастнико. – Пищяла го изгледа с недоумение. – Че нали децата са смисълът на всичко? Та виж майка си. Тримата бяхте всичко за нея.

– Да – отвърна механично Страйк. – Всъщност…

– Само да видиш Алиса как трепери над болната Ейнджъл. Ей на това се вика обич.

– Поздрави я от мен. И Ейнджъл също.

Страйк се изправи и взе сметката.

– Много ти благодаря за това, Пищял. Аз ще тръгвам, затрупан съм с работа.

След като плати за кафетата и сандвича, Страйк тръгна обратно по Бетнал Грийн Роуд, потънал в неособено продуктивни разсъждения.