Отприщен гроб полностью

– Пърбрайт? Виж ти… да не би Бека да ти е сестра? – попита Амандийп.

Робин разбираше изненадата на Амандийп, защото двете млади жени ни най-малко не си приличаха. Освен контраста между винаги грижливо сресаната и лъскава подстригана на каре коса на Бека и почти голата глава на Емили последната неизменно бе с изражение, подсказващо лошо настроение и избухливост, в пълен противовес на невъзмутимо веселата Бека.

– Тук не използваме думи като „сестра“ – отвърна Емили Пърбрайт. – Още ли не сте го научили?

– О, да, извинявай.

– С Бека някога бяхме сродни плътски обекти, ако това имаш предвид – студено изрече Емили.

Групата от църковни членове, които си бяха шепнали, когато Робин седна на масата, сега дискретно промениха пози, за да загърбят Емили. Невъзможно бе да не се стигне до заключение, че Емили е в немилост, и интересът на Робин към нея се удвои. Но за радост, Амандийп никак не бе обезкуражен в своята общителност.

– Значи си израснала тук, във фермата? – попита той Емили.

– Да.

– Бека по-голяма ли е, или…

– По-голяма.

На Робин ѝ се стори, че Емили е наясно как съседната група мълчаливо се изолира от нея.

– Ето и друг мой сроден плътски обект, вижте – каза Емили.

Робин, Амандийп и Кайл погледнаха в посоката, в която сочеше жената, и видяха Луиз да бута количката с неизменните нудли и да сипва от тях с черпак на съседната маса. Луиз вдигна поглед, срещна очите на Емили, после се върна към работата си.

– Какво, тя да не ти е…?

Този път Амандийп се спря навреме.

Минути по-късно Луиз стигна до тяхната маса. Емили изчака, докато Луиз приближи черпака над нейната чиния, преди да изрече на висок глас:

– А Кевин беше по-малък от Бека и от мен.

Ръката на Луиз затрепери и в скута на Емили се посипаха горещи нудли.

– Ох!

С безизразно лице Луиз продължи да сервира по-нататък.

Емили намръщено събра нудлите от скута си, върна ги в чинията си, после отдели настрани късчетата пресни зеленчуци от соса, за който Робин бе сигурна, че е от консервирани домати, и започна да яде останалото.

– Не обичаш ли моркови? – попита Робин.

Храната в Чапман Фарм беше толкова оскъдна, че тя никога преди не бе виждала човек, дето да не опразва напълно чинията си.

– Теб какво те засяга? – озъби ѝ се Емили.

Робин дояде останалото в мълчание.

В четвъртък Страйк предприе дългото пътуване до Сейнт Моус с влак и ферибот. Чичо му бе толкова изненадан и зарадван да го види, че Страйк разбра как Тед напълно е забравил за идването му, макар същата сутрин да му се бе обадил, за да съобщи часа на пристигането си.

Къщата, някога управлявана от чистницата Джоун, сега бе прашна и занемарена, но Страйк бе доволен да установи, че хладилникът е добре зареден с храна. Както ставаше ясно, съседите на Тед редовно го наобикаляха и имаха грижата да не остава без продукти. Това засили чувството за вина у Страйк, че не полага достатъчно грижи за Тед, който твърде често се повтаряше и объркваше в приказките си.

Посещението при джипито на следващата сутрин никак не намали тревогата на Страйк.

– Лекарят попита Тед коя дата е, а той не знаеше – съобщи Страйк на Луси по телефона след обяда. Оставил бе Тед с чаша чай в дневната, а самият той излезе в задния двор под претекст, че ще използва вейп устройството си, и сега крачеше по тесния тревист участък.

– Е, това не е чак толкова сериозно, нали? – каза Луси.

– После лекарят каза на Тед адрес и го накара да го повтори. Справи се, но след повторна покана да го изрече след няколко минути вече го беше забравил.

– О, не – въздъхна Луси.

– Попита Тед дали си спомня някой неотдавнашен материал от вестника и Тед каза „Брекзит“, нямаше проблем. После му поръча да постави цифрите върху картинка на часовник. Тед се справи, но когато трябваше да нарисува стрелките така, че да показват единайсет без десет, беше напълно безпомощен.

– О, по дяволите – прошепна отчаяно Луси. – Каква е диагнозата?

– Деменция.

– Тед разстрои ли се?

– Трудно е да се каже. Оставам с впечатление как усеща, че нещо не е наред. Вчера сподели, че често забравял разни неща и това го притеснявало.

– Стик, какво ще правим?

– Не знам – отвърна Страйк. – Никак не съм сигурен, че би се сещал вечер да изключва готварската печка. Преди час се отдалечи от чешмата, като остави топлата вода да си тече. Май е време да отиде някъде под надзор.

– Той няма да иска.

– Знам – отвърна Страйк, който спря да крачи, загледан в ивица от морето, видима от задния двор на Тед. Прахът на Джоун бе разпръснат от старата лодка на Тед и някаква ирационална част от съзнанието му потърси знак от далечния проблясващ океан. – Но не ми е спокойно да живее сам, ако продължи да се влошава. Стълбите са стръмни, а той не е много стабилен.