Отприщен гроб полностью

– Благодаря… да ви помогна ли? – предложи Робин, като гледаше как крехката Шийла зашляпа към кухнята. Шийла не отговори. Робин се надяваше слуховият апарат да е включен.

Лющещите се тапети и оскъдната вехта мебелировка говореха за бедност. Зелено канапе бе поставено под прав ъгъл спрямо избеляло кресло с карирана тапицерия и също такова столче за краката пред него. Телевизорът беше стар, а под него имаше също тъй античен видеокасетофон. В паянтовата библиотека се мъдреше смесица от романи с едър шрифт. Единствената снимка в стаята беше поставена върху библиотеката и бе запечатала сватба от шейсетте години. Шийла и съпругът ѝ Брайън, чието име Робин знаеше от доклада за преброяването, бяха снимани пред службата за граждански бракове. Шийла, много хубавичка на млади години, беше с тупирана тъмна коса и рокля с разкроена пола, стигаща точно под коляното. Снимката бе най-вече трогателна поради това, че малко глуповатият на вид Брайън сияеше, сякаш не можеше да се нарадва на късмета си.

Нещо се отърка в глезена на Робин: сива котка току-що бе влязла в стаята и сега се взираше в нея с бистрозелените си очи. Робин се наведе да я почеше зад ушите и подрънкващ шум възвести появата на Шийла: държеше стар метален поднос с две чаши, каничка и плато с нарязан готов кейк, чиято марка Робин разпозна – „Мистър Киплингс Бейкуел“.

– Позволете на мен – предложи Робин, тъй като малко от горещата течност вече се бе разляла.

Шийла я остави да поеме подноса от ръцете ѝ и се настани до ниската масичка. После взе своята чаша, постави я на подлакътника на карираното кресло, вдигна малките си стъпала върху табуретката отпред и вгледана в подноса, каза:

– Забравила съм захарницата, ще ида…

Понечи отново да се изправи от стола.

– Няма нужда, пия го без захар – побърза да каже Робин. – Освен ако вие не искате?

Шийла поклати глава и отново се отпусна в креслото. Когато Робин отново седна на канапето, котката скочи до нея, отърка се в тялото ѝ и замърка.

– Не е мой котарак, на съседите е, но обича да идва тук – каза Шийла.

– Очевидно – усмихна се Робин и прокара длан по извития гръб на животното. – Как му е името?

– Смоуки – отвърна Шийла и доближи чашата до устата си. – Харесва му тук – повтори.

– Ще възразите ли, ако си водя бележки? – попита Робин.

– Искате да записвате? Ами може – отвърна Шийла Кенет. Докато Робин вадеше химикалката си, Шийла млясна с устни целувка по посока на Смоуки, но той я игнорира и продължи да потърква глава в Робин. – Неблагодарник – подхвърли Шийла. – А снощи му дадох консерва сьомга.

Робин се усмихна и отвори тетрадката си.

– И тъй, госпожо Кенет…

– Може да ме наричаш Шийла. Защо си сторила това с косата си?

– О, това ли? – Робин смутено попипа синята си къса коса. – Просто експериментирам.

– Викат му пънк рок, нали? – рече Шийла.

Робин реши да не я осведомява, че е изостанала с около четиресет години, и кимна.

– Нещо такова.

– Хубаво момиче си. Не ти трябва синя коса.

– Мисля да я върна към моя си цвят – каза Робин. – И така, мога ли да те попитам кога отидохте със съпруга ти да живеете в Чапман Фарм?

– Тогава не се казваше Чапман Фарм – поясни старицата. – Беше Форджман Фарм. С Брайън бяхме хипита – съобщи тя и примигна срещу Робин през дебелите лещи на очилата си. – Знаеш ли какво са хипитата?

– Да – отговори Робин.

– Е, това бяхме ние с Брайън, хипита – каза Шийла. – Живеехме в комуна. Хипита – изрече отново, сякаш ѝ харесваше звученето на думата.

– Помниш ли кога…?

– Отидохме там през 1969 година – каза Шийла. – Бяхме от първите. Отглеждахме трева. Знаеш ли за какво ти говоря?

– Да – кимна Робин.

– Много я пушехме – каза Шийла и се засмя дрезгаво.

– Кой още беше там в началото, помниш ли?

– Да, всичко помня – отвърна с гордост Шийла. – Ръст Андерсън. Той беше американец. Живееше в палатка в полето. Харолд Коутс. Понякога не помня какво е било вчера, но всичко онова го помня. Коутс беше гаден човек. Направо отвратителен.

– Защо го казваш?

– Деца – отвърна Шийла. – Не си ли чувала за онази история?

– Говориш за времето, когато братята Краудър бяха арестувани ли?

– Да, ужасни хора бяха. И те, и приятелите им.

Котката се преобърна по гръб и мъркането ѝ изпълни стаята. Робин я погали с лявата си ръка.

– С Брайън изобщо не знаехме какви са ги вършили – каза Шийла. – Нямахме представа какво става. Бяхме заети да си отглеждаме тревата и да я продаваме. Брайън гледаше и прасета.

– О, нима?

– Много си обичаше прасетата и кокошките. Навсякъде търчаха деца… Аз не можах да имам свои. Направих девет спонтанни аборта.

– О, много съжалявам – промълви Робин.

– Така и нямахме свои деца – повтори Шийла. – Искахме, но не стана. Куп деца тичаха из фермата, помня и твоя приятел. Едро момче. По-висок беше и от по-големите момчета.

– Моля? – заекна смаяна Робин.

– Съдружника ти. Кондоман Страйк или нещо такова беше, нали?

– Точно така – отвърна Робин и я изгледа изпитателно, като се чудеше дали старата жена, която често се повтаряше, но общо взето изглеждаше с буден ум, всъщност не е сенилна.