Видях бентлито веднага щом стъпих на тротоара, но Ангъс не си направи труда да излезе от колата, защото знаеше, че няма да му позволя да ме закара. Озадачаваше ме това, че Гидиън го кара да си губи времето, като се върти около мен, в случай че пожелая да ме закара някъде. Не виждах никакъв смисъл в това, освен ако Гидиън не се чувства виновен. Мразех чувството за вина. Мразех факта, че е оставило отпечатък върху толкова много от хората около мен. Искаше ми се просто да го зарежат и да продължат напред. Така, както се опитвах да направя аз самата.
Сутринта в „Уотърс Фийлд & Лийман“ буквално излетя, защото трябваше да помагам на новия асистент Уил, а и да свърша текущата си работа. Радвах се, че Уил не се притеснява да ме затрупва с въпроси, защото така бях непрекъснато заета и нямах време да броя секундите, минутите и часовете от последната ми среща с Гидиън.
— Изглеждаш чудесно, Ева — каза Марк, когато влязох в кабинета му. — Добре ли си?
— Не съвсем. Но ще се оправя.
Той се наведе напред и подпря лакти на бюрото си.
— Със Стивън се разделихме веднъж, беше около година и половина след началото на връзката ни. Няколко седмици непрекъснато се карахме и решихме, че и за двама ни ще е по-добре, ако сложим край. Беше наистина ужасно — каза той яростно. — Всяка минута беше ад. Истински подвиг беше, че сутрин успявах да се измъкна от леглото, а и той се чувстваше по същия начин. Така че… както и да е… ако имаш нужда от нещо…
— Благодаря ти. Най-доброто, което можеш да направиш в момента за мен, е да ме затрупаш с работа. Иска ми се през цялото време да не мисля за нищо друго, освен за работа.
— Това мога да го уредя.
В обедната почивка двамата с Уил взехме Мегуми и отидохме в една близка пицария. Мегуми разказа последните новини около връзката й с мъжа от онази уредена среща, а Уил ни забавлява с приключенията си с мебелите на ИКЕА, откъдето с приятелката му бяха купили обзавеждане за мансардата, в която се нанесли. Добре че бяха спа процедурите, за да имам и аз за какво да говоря.
— Този уикенд ще ходим до Хемптънс — заяви Мегуми, докато се връщахме към „Кросфайър“. — Бабата и дядото на моя човек имат къща там. Не е ли страхотно?
— Супер е! — отвърнах и минах след нея през въртележката. — Завиждам ти, че поне за малко ще избягаш от жегата.
— Така е.
— Доста по-добре, отколкото да сглобяваш мебели — измърмори Уил, докато влизахме в асансьора с останалите чакащи. — Нямам търпение да приключим с това.
Вратите започнаха да се затварят и в следващия миг се отвориха отново. Гидиън влезе в кабината след нас. Познатата енергия, която обикновено пулсираше между нас, веднага ме обгърна. Усетих присъствието му с цялото си същество. Тръпката премина по гърба ми и пропълзя навсякъде по кожата. Косата на тила ми настръхна.
Мегуми ме погледна и аз поклатих глава. Знаех, че не трябва да го поглеждам. Не можех да съм сигурна, че няма да направя нещо отчаяно или необмислено. Желаех го толкова силно и беше минало толкова много време от последния път, когато бях с него. Преди имах право да го докосвам, да се протегна и да хвана ръката му, да се облегна на рамото му, да заровя пръсти в косата му. Изпитвах ужасна болка от факта, че вече нямам право на нищо от тези неща. Прехапах долната си устна, за да потисна стенанието от агонията да съм толкаво близо до него.
Държах главата си сведена надолу, но
Когато стигнахме до двайсетия етаж, поех дълбоко въздух и се приготвих да сляза, ненавиждах тази неизбежна раздяла с единственото нещо на този свят, което ме караше да се чувствам истински жива.
Вратите се отвориха.
— Чакай!
Затворих очи. Спря ме заповедта, изречена с нисък дрезгав глас. Знаех, че трябва да продължа напред, все едно не съм го чула. Знаех, че ако му дам още нещо от себе си, ако му даря дори още само една минута от живота си, това само ще засили болката. Но нима беше възможно да устоя? Никога не съм била в състояние да го направя, когато ставаше въпрос за Гидиън.
Отдръпнах се встрани, за да могат колегите ми да излязат. Уил се намръщи и ме погледна объркано, когато видя, че не продължавам след тях, но Мегуми го дръпна. Вратите се затвориха.
