Мъже в строги костюми вървяха редом до жени в широки рокли и джапанки. Дами в дизайнерски тоалети и обувки за петстотин долара притичваха през пушека от количките за хотдог и крясъците на амбулантните търговци. Еклектичната смесица на Ню Йорк беше рай за мен, зареждаше ме с енергия и ме караше да се чувствам по-жива тук, отколкото на което и да било от местата, където бях живяла досега.
Спряхме на светофара точно пред „Кросфайър“ и погледът ми веднага беше привлечен от черното бентли до тротоара. Сигурно Гидиън се връщаше от обяд. През ума ми мина мисълта как в деня, в който се срещнахме, той е седял в колата и ме е наблюдавал, докато се възхищавах на величествената красота на неговата сграда. По тялото ми премина тръпка само като…
Изведнъж замръзнах.
Защото точно в този момент една невероятно красива брюнетка излезе забързано през въртящите се врати и спря, давайки ми прекрасна възможност да я огледам. Това беше идеалът на Гидиън за жена, независимо дали той го съзнаваше, или не. Жената, върху която бе съсредоточил цялото си внимание в момента, в който я видя в балната зала на „Уолдорф Астория“. Жената, чиято самоувереност и въздействие върху Гидиън разгаряха до безумие цялата ми стаена несигурност.
В тясната си кремава рокля и яркочервени обувки на високи токове Корин Жиро изглеждаше като видение. Тя прокара ръка по дългата си до кръста тъмна коса, която не ми се стори така пригладена както предната вечер, когато се бяхме запознали, всъщност изглеждаше доста разрошена. После свали ръка и прокара показалец по ъглите на устните си.
Извадих телефона си, включих камерата и я снимах. Когато увеличих образа, разбрах защо се притеснява за червилото — беше леко размазано. Не, беше
Светофарът светна зелено. Двете с Мегуми тръгнахме с тълпата, приближавайки се към жената, за която Гидиън някога бил обещал да се ожени. Ангъс слезе от колата, заобиколи я, каза нещо набързо на Корин и й отвори задната врата. Острото чувство на предателство, което изпитах — и от страна на Гидиън, и от страна на Ангъс, буквално спря дъха ми. Краката ми се олюляха и леко залитнах.
— Хей — Мегуми протегна ръка и ме задържа, — маргаритите, които пихме, бяха безалкохолни.
Видях как стройното тяло на Корин се плъзга в колата на Гидиън с обиграна грация и стиснах юмруци, обзета от гняв. Сълзи от ярост напълниха очите ми и замъглиха бентлито пред мен, което бавно се отдели от бордюра и изчезна.
Двете с Мегуми се качихме в асансьора и аз натиснах бутона за последния етаж.
— Ако някой пита, кажи, че ще се върна след пет минути — предупредих я аз, докато слизаше на етажа на „Уотърс Фийлд & Лийман“.
— Целуни го от мое име — каза тя закачливо и започна да си вее с ръка. — Изпотявам се само като си представя, че съм на твоето място.
Успях някак да се усмихна, преди вратата да се затвори и асансьорът да продължи нагоре. Стигнах до последния етаж и се озовах във фоайе, декорирано с много вкус и с определено мъжко излъчване. На опушените стъклени врати беше изписано „Крос индъстрис“, а строгият ефект бе донякъде смекчен от висящите кошници с папрат и лилиум.
Червенокосата рецепционистка на Гидиън беше необичайно услужлива и натисна бутона за отваряне на вратата още преди да стигна до нея. След това ми се усмихна така, че ме накара да изтръпна. Бях останала с впечатлението, че изобщо не ме харесва, затова и за миг не повярвах на усмивката й. Напротив, накара ме да потреперя. Въпреки това махнах с ръка и я поздравих. Не обичах да се държа като злобна кучка, освен ако наистина нямам повод за това.
Тръгнах по дългия коридор, който водеше към кабинета на Гидиън, и се озовах във втората голяма приемна, където зад бюрото седеше секретарят му Скот.
Видя, че приближавам, и се изправи.
— Здравей, Ева — поздрави ме той и се пресегна към слушалката на телефона. — Ще му съобщя, че си тук.
Стъклената стена, която отделяше кабинета на Гидиън от останалата част на офиса, обикновено беше прозрачна, но можеше да се затъмни само с натискането на един бутон. В момента бе напълно непроницаема и това увеличи тревогата ми.
— Сам ли е?
— Да, но…
Не чух какво каза след това, защото в следващия миг отворих вратата и влязох в царството на Гидиън. Пространството беше огромно — с три обособени къта за сядане, всеки един от които по-голям от целия кабинет на шефа ми Марк. За разлика от елегантната топлина в дома му, офисът на Гидиън беше решен само в черно, сиво и бяло, а студената и неутрална атмосфера се разчупваше единствено от цветните камъни по кристалните гарафи на бара.
Прозорците от двете страни на помещението бяха от пода до тавана и през тях се разкриваше прекрасна гледка към града. Стената, разположена срещу огромното бюро, беше покрита с плоски екрани, на които вървяха новини от цял свят.
Погледът ми бързо обходи всичко наоколо и веднага беше привлечен от една възглавница, съборена на пода. На килима се виждаха отпечатъците от краката на дивана. Очевидно беше преместен с няколко сантиметра встрани.
