— И трябва ли да ги казваш на глас?
— Това проблем ли е, шампионе?
— Не. — Очите му просветнаха, явно се забавляваше. — Колко пъти си го гледала?
— Безброй — отговорих аз, извъртях се и застанах на четири крака. — Искаш ли още?
Тъмните му вежди се вдигнаха учудено.
— Ти ли си последователят? — прошепнах аз и започнах да пълзя към него.
— Когато изглеждаш така, ангелчето ми, съм готов да бъда всичко, което пожелаеш.
Погледнах го с присвити очи и продължих да шепна:
— Искаш ли това тяло?
Той се усмихна и отмести лаптопа.
— Непрекъснато.
Яхнах го и започнах да се придвижвам нагоре по тялото му. Обвих ръце около раменете му и изръмжах:
— Целуни ме, нисша твар!
— Репликата не е точно такава. А и какво стана с „Бог на удоволствията“? Сега изведнъж се превърнах в нисша твар?
Притиснах цепката си до твърдото тяло на члена му и раздвижих бедра.
— Каза, че си това, което искам да бъдеш, не помниш ли?
Гидиън стисна гръдния ми кош и наведе глава назад.
— И какво е то?
— Мой — отвърнах аз и го гризнах леко по врата. — Само мой.
Не можех да дишам. Опитах се да изкрещя, но нещо стисна носа ми. Притисна устата ми. Единственият звук, който успя да се изплъзне от гърлото ми, беше самотно пискливо стенание. Отчаяните ми викове за помощ останаха заключени само в съзнанието ми.
„Махни се от мен! Спри! Не ме докосвай! О, господи… моля те, не ми причинявай това.
Къде е мама?
Ръката на Нейтън покри устата ми и грубо размаза устните ми. Тежестта на тялото му ме притискаше, заравяше главата ми във възглавницата. Колкото повече се борех, толкова повече се възбуждаше. Дишаше тежко като животно, беше животно, и отново, и отново се блъскаше в… опитваше се да проникне в мен. Бикините ми му пречеха, предпазваха ме от раздиращата болка, която бях изпитвала толкова много пъти, че бях престанала да ги броя.
Сякаш прочел мислите ми, той изръмжа в ухото ми:
— Нямаш представа какво означава болка, но сега ще разбереш.
Застинах. Истината ме обля като кофа ледена вода.
Кръвта блъскаше в ушите ми. Започна да ми се повдига. Устата ми се напълни с горчилка.
Беше по-зле, толкова по-зле, когато този, който се опитва да те изнасили, е човек, на когото си имал пълно и безрезервно доверие.
Страхът и гневът се смесиха в мощен подтик. В момент на прояснение чух гласа на Паркър, който ми крещеше команди. Спомних си основните правила.
Атакувах мъжа, когото обичах, мъжа, чиито кошмари се сливаха с моите по най-ужасяващ начин. И двамата бяхме жертви на сексуално посегателство, но в сънищата си аз все още бях жертва. В своите сънища той се превръщаше в насилник, твърдо решен да причини на нападателя си същата болка и унижение, на които е бил подложен самият той.
Стегнах пръсти и ги забих в гърлото на Гидиън. Той изруга, отдръпна се назад и се премести, а аз с все сила го ударих с коляно между краката. Преви се на две и се строполи далеч от мен. Изтърколих се от леглото и шумно паднах на пода. Успях някак да се изправя на крака и се спуснах към вратата на хола.
— Ева! — изстена той, буден и напълно съзнавайки какво за малко щеше да ми причини в съня си. — Господи!
Изхвърчах през вратата и се озовах в хола.
Сврях се в тъмния ъгъл, свих се на топка и се опитах да си поема въздух, риданията ми отекваха в целия апартамент. Притиснах устни в коляното си, когато видях, че лампата в стаята ми светна, и останах безмълвна и неподвижна, когато, цяла вечност по-късно, Гидиън влезе в хола.
— Ева! Господи! Добре ли си? Аз… нараних ли те?
Доктор Питърсън беше нарекъл състоянието му атипична сексуална парасомния, проява на дълбоката психическа травма, която Гидиън беше преживял. Аз го наричах ад. И ние и двамата бяхме затворени в него.
Сърцето ми спря, когато видях как изглеждаше. От гордата му осанка не беше останало нищо, раменете му бяха смъкнати, а главата — приведена ниско надолу. Беше напълно облечен, в ръката си носеше сака, с който беше дошъл. Спря до барплота. Отворих уста, за да заговоря, и в този момент чух как нещо метално издрънча върху каменния плот.
Миналия път го бях спряла, бях го накарала да остане. Този път не можех да го направя.
Този път исках да си тръгне.
Едва доловимото изщракване на ключалката на входната врата остана да ехти в съзнанието ми. Нещо вътре в мен умря. Започна да ме обзема паника. Почувствах липсата му още в момента, в който изчезна от погледа ми. Не исках да остава. Не исках и да си тръгва.
Не знам колко дълго бях стояла в ъгъла, преди да събера сили и да се преместя на дивана. Несъзнателно отбелязах, че нощното небе е започнало да просветлява, когато чух далечното звънене на мобилния телефон на Кари. Малко след това той влезе в хола тичешком.
— Ева! — извика той и се спусна към мен, клекна пред дивана и постави ръце на коленете ми. — Какво ти направи?
— Какво? — попитах и премигнах срещу него.
— Крос се обади. Каза, че отново е имал кошмар.
— Нищо не се случи — казах и усетих как по бузата ми се затъркаля гореща сълза.
— Изглеждаш така, сякаш се е случило нещо. Изглеждаш…
