Паркър все така ме побеждаваше, но не и поради липса на старание от моя страна. Давах всичко от себе си, изливайки всичките си проблеми в доброто старо физическо натоварване. Успях да постигна няколко победи и това ме стимулира да продължа да се боря и за нелеката си връзка. Бях готова да отдам времето и енергията си на Гидиън, да стана по-добър и по-силен човек, за да можем заедно да решим проблемите си. И щях да му го кажа, независимо дали иска да ме чуе, или не.
След края на тренировката се преоблякох, махнах с ръка на останалите, бутнах тежката входна врата и излязох във все още топлия вечерен въздух. Кланси вече беше докарал колата пред входа и се бе облегнал на калника в поза, която само някой глупак би взел за нехайна. Носеше сако въпреки горещината, защото оръжието му беше скрито под него.
— Вървят ли нещата? — попита той, изправи се и ми отвори вратата.
Откакто го познавах, тъмнорусата му коса беше подстригана късо като на военен и това още повече допълваше впечатлението за мрачен човек.
— Старая се.
Седнах на задната седалка и казах на Кланси да ме закара у Гидиън. Имах ключ от апартамента му и бях готова да го използвам.
Докато пътувахме натам, се питах дали Гидиън е спазил часа си при доктор Питърсън. Беше се съгласил да се подложи на терапия само заради мен. Сигурно не виждаше причина да прави това усилие, ако вече не бях част от живота му.
Влязох в семплото, но елегантно фоайе на сградата и се регистрирах на рецепцията. Едва когато останах сама в частния асансьор, установих, че цялата треперя от нерви. Преди няколко седмици ме беше вписал в списъка на хората, които могат да бъдат допускани до апартамента му. Този жест означаваше много и за двама ни, защото за него домът му бе убежище, в което не допуска почти никого. Аз бях единствената жена, с която беше правил секс тук, и единственият човек, който имаше ключ, с изключение на обслужващия персонал. Вчера нямаше да имам никакви съмнения, че съм добре дошла, но сега…
Излязох от асансьора и се озовах в малко фоайе с шахматно подредени черни и бели мраморни плочи, в което бе поставена старинна ваза с огромен букет от бели калии. Преди да отключа вратата, поех дълбоко дъх, опитвах се да се подготвя за това, което ще заваря вътре. Предишния път, когато ме беше нападнал в съня си, беше съсипан. Можех само да си представя как се чувства след втория инцидент. Ужасявах се при мисълта, че парасомнията му може да се окаже клинът, който ще ни раздели.
Но в момента, в който влязох вътре, вече знаех, че не си е вкъщи. Липсваше онази вибрираща енергия, която присъствието му винаги придаваше на атмосферата.
Лампите автоматично се запалиха, когато влязох в просторния хол. Настаних се, мъчейки се да се убедя, че мястото ми е тук. Моята стая беше надолу по коридора и аз тръгнах към нея. Спрях на прага, прикована от странното усещане да видя абсолютно точно копие на спалнята си в апартамента на Гидиън. Приликата беше поразителна — като се започне от цвета на стените и се стигне до мебелите и пердетата, но самото съществуване на подобна стая беше, меко казано, обезпокоително.
Гидиън я бе създал, за да бъде мое убежище, място, където да мога да избягам, когато имам нужда да се отделя от всичко около себе си. Мисля, че точно това направих в момента, в който избрах да вляза нея, а не в неговата спалня.
Оставих сака и чантата си до леглото, взех душ и облякох една от фланелките с надпис „Крос индъстрис“, които Гидиън ми беше оставил. Опитах се да не мисля за причината все още да не си е у дома. Точно си бях наляла чаша вино и бях включила телевизора в хола, когато телефонът ми иззвъня.
— Ало. — Гласът ми прозвуча въпросително, тъй като номерът беше непознат.
— Ева, ти ли си? Обажда се Шона.
— О, здравей, Шона.
Опитах се да прикрия разочарованието си.
— Надявам се, че не ти звъня прекалено късно.
Погледнах телефона и видях, че наближаваше девет. Към ревността ми се прибави и тревога. Къде беше той?
— Не се притеснявай. Гледам телевизия.
— Извинявай, че не отговорих на обаждането ти снощи. Знам, че е в последния момент, но искам да те попитам дали ти се ходи на концерта на „Сикс-Найнтс“ в петък.
— На кого?
— На „Сикс-Найнтс“. Не си ли чувала за тях? Бяха малка инди банда докъм края на миналата година. Следя ги от известно време и когато дадоха на хората от имейл листа си възможност първи да се снабдят с билети, извадих късмет. Проблемът е в това, че познатите ми харесват хип-хоп или поп музика. Не искам да казвам, че ти си последната ми надежда, но… Ти си последната ми надежда. Кажи ми, че харесваш алтернативен рок.
— Харесвам алтернативен рок.
Телефонът изпиука за ново входящо обаждане. Видях, че е Кари, и оставих да се включи гласовата поща. Разговорът с Шона нямаше да е особено дълъг и щях да му звънна след това.
— Знаех си! — засмя се тя. — Имам четири билета, така че можеш да доведеш някого. Да се срещнем в шест? Можем да хапнем нещо преди концерта. Той започва в девет.
Гидиън влезе в стаята точно когато казвах:
— Добре, уговорихме се.
