Хванах го за китките, когато скочи на крака и изруга.
— Добре съм.
— По дяволите, Ева! Никога не съм те виждал такава! Не мога да го понеса! — Седна до мен и ме притегли към себе си: — Това мина всякакви граници. Разкарай го!
— Не мога да взема това решение в момента.
— Какво още чакаш? — попита той, отдръпна се и впери гневен поглед в лицето ми. — Ако продължаваш да изчакваш, това вече няма да е поредната несполучлива връзка, а връзката, която ще разбие живота ти завинаги.
— Ако се откажа от него, той ще остане съвсем сам. Не мога…
— Това не е твой проблем, Ева. Дявол да го вземе! Не е твое задължение да го спасяваш!
— Аз… Нищо не разбираш. — Прегърнах го. Зарових лице в рамото му и се разплаках. — Той ме спасява.
Повърнах, когато видях на барплота ключа от апартамента, който бях дала на Гидиън. Едва успях да стигна до мивката.
Когато стомахът ми се изпразни, ми остана болката — толкова силна, че не можех да помръдна от мястото си. Хванах се за ръба на плота, борейки се за въздух, докато студената пот се лееше по мен. Плачех толкова неистово, че не знаех как ще оцелея в следващите пет минути, да не говорим за остатъка от деня. За остатъка от живота ми.
Предишния път, когато Гидиън ми върна ключовете, бяхме разделени четири дни. Не можех да не мисля, че повторението на същия жест означава по-продължителна раздяла. Какво направих? Защо не го спрях? Защо не разговарях с него? Защо не го накарах да остане?
Телефонът ми изпиука със сигнала за съобщение. Спуснах се към чантата, за да го извадя, молех се да е от Гидиън. Вече бе говорил три пъти с Кари, но не беше направил опит да се свърже с мен.
Видях името му на екрана и сладка, остра болка прониза гърдите ми.
„Днес ще работя от вкъщи — пишеше в съобщението. — Ангъс ще те чака, за да те закара на работа.“
Стомахът ми отново се сви от ужас. Седмицата беше ужасно трудна и за двама ни. Разбирах защо се е отказал. Но това разбиране беше обвито в разяждащ страх, толкова студен и коварен, че по раменете ми полазиха тръпки.
Ръцете ми трепереха, докато му отговарях: „Ще се видим ли довечера?“.
Настъпи дълго мълчание, толкова дълго, че вече бях готова да му пиша отново и да изискам твърд отговор, когато получих следното: „Не разчитай на това. Имам час при доктор Питърсън и ужасно много работа“.
Стиснах здраво телефона. Направих три неуспешни опита, преди най-после да успея да напиша: „Искам да те видя“.
Дълго време телефонът ми мълча. Обзета от паника, вече протягах ръка към стационарния, когато Гидиън отговори: „Ще видя какво мога да направя“.
О, господи… Сълзите ми пречеха да видя буквите. Всичко свърши. Знаех го дълбоко в сърцето си. „Не бягай. Аз не бягам.“
Измина цяла вечност, преди да ми отговори: „А би трябвало“.
Поколебах се дали да не се обадя в офиса и да кажа, че съм болна, но не го направих. Не можех. Вече много пъти бях минавала по този път. Знаех, че лесно мога да се върна към саморазрушителните си навици, за да притъпя болката. Щях да умра, ако загубя Гидиън, но така или иначе щях да съм мъртва, ако загубя себе си.
Трябваше да се държа. Да го преодолея. Да оцелея. Стъпка по стъпка.
Затова, когато стана време, се качих на задната седалка на бентлито, мрачното лице на Ангъс ме накара да се разтревожа още повече, но реших да не му обръщам внимание и минах на автопилот, състояние на самозащита, което щеше да ми помогне да преживея следващите часове.
Целият ден ми бе като в мъгла. Работих усилено, съсредоточих се в работата, която ми помагаше да не полудея, но не влагах никакво желание. В обедната почивка продължих да работя, не можех да понеса мисълта да ям или да водя разговори с някого. След края на работния ден за малко да се откажа от тренировката по крав мага, но все пак отидох и вложих в упражненията същото старание, което бях влагала и в работата си през деня. Трябваше да продължа да се движа напред, дори да бях тръгнала в посока, в която нямах никакво желание да вървя.
— Много по-добре — похвали ме Паркър по време на почивката. — Все още не си напълно концентрирана, но е по-добре от снощи.
Кимнах и избърсах с кърпа потта от челото си. Бях започнала тренировките при Паркър единствено с мисълта за по-интензивно натоварване от обичайните ми занимания във фитнеса, но случилото се през изминалата нощ доказа, че уменията за самозащита са нещо повече от приятен страничен ефект.
Татуировките по бицепсите му се раздвижиха, когато той вдигна бутилката с вода до устните си. Беше левичар и семплата златна халка на пръста му проблесна и улови погледа ми. Напомни ми за пръстена на дясната ми ръка. Взрях се в него замислено. Спомних си, че когато ми го даде, Гидиън каза, че инкрустираните с диаманти хиксове, които държаха златните верижки, олицетворяваха самия него и силата, с която се държи за мен. Попитах се дали все още мисли по същия начин, дали все още смята, че си заслужава да опитаме. Бог ми е свидетел, аз мислех така.
— Готова ли си? — попита Паркър и хвърли празната бутилка в кошчето.
— Давай.
Той се засмя.
— Хайде да те видим.
