Тръгнах надолу по коридора към работното си място. Стигнах до бюрото и прибрах сака и чантата в най-долното чекмедже. Оставих отвън смартфона, за да спра звука, и когато го погледнах, видях, че имам съобщение от Кари: „Съжалявам, бебчо!“.
— Кари Тейлър — въздъхнах аз, — обичам те… Дори когато ме вбесяваш.
Миналата вечер наистина ме бе вбесил. Нито една жена не би искала да се прибере вкъщи и да завари групов секс на пода в хола си. Особено когато току-що се е скарала с новото си гадже.
Отговорих: „Ако можеш, запази уикенда за мен“.
Последва дълга пауза, очевидно осмисляше молбата ми. Накрая отговори: „По дяволите! Сигурно си решила качествено да ми сриташ задника“.
— Може би да, малко — промърморих аз и потръпнах от спомена за… оргията, която бях открила вкъщи. Преди всичко обаче смятах, че двамата с Кари имаме нужда да прекараме известно време заедно. Съвсем отскоро живеехме в Манхатън. Градът беше нов за нас, имахме нов апартамент, нова работа, нови преживявания и нови мъже в живота и на двама ни. Не се чувствахме в свои води и се борехме да си намерим мястото. А тъй като и двамата носехме тежки товари от миналото, борбата не беше особено лесна. Обикновено се облягахме един на друг за подкрепа, но напоследък не ни се случваше често. Наистина ни трябваше малко време заедно.
„Да идем във Вегас? Само ти и аз.“
„С 2 ръце за.“
„Ще говорим после.“
Изключих звука на телефона и го оставих встрани. Погледът ми падна върху двете тройни рамки за снимки, които стояха до монитора. В едната се виждаха родителите ми и Кари, докато в другата бяха подредени мои снимки с Гидиън. Беше ги подбрал собственоръчно, защото искаше да имам нещо, което да ми напомня за него така, както моята снимка, която държеше на бюрото си, му напомняше за мен. Не че имах нужда от напомняне.
Харесваше ми да държа образите на хората, които обичам, близо до себе си. Да гледам майка ми, снимана на яхтата на съпруга й някъде на Френската Ривиера, с руси къдрици, невероятна усмивка и приятно закръглено тяло, едва прикрито от миниатюрния бански. До нея доведеният ми баща Ричард Стантън, с достолепна осанка и посребрена коса, която, колкото и да е странно, допълваше външния вид на доста по-младата му съпруга; и Кари, който се усмихваше широко и палаво в цялата фотогенична прелест на блестящата си кестенява коса и искрящи зелени очи. Това зашеметяващо лице вече се появяваше по страниците на списанията и скоро щеше да грее от билбордове и автобуси, рекламирайки дрехите на „Грей Айълс“.
Погледнах през коридора, където зад стъклената стена се намираше малкият кабинет на Марк Герити, и видях сакото му, преметнато на стола, той самият обаче не беше там. Не се изненадах, когато го открих да се мръщи над чашата си за кафе в стаята за почивка. С него споделяхме обща страст към кофеина.
— Мислех, че вече си научил как да я използваш — казах, посочвайки новата кафемашина.
— Така е, благодарение на теб.
Марк вдигна глава и по лицето му се разля очарователно крива усмивка. Имаше лъскава тъмна кожа, къса брада, оформена на катинарче, и меки кафяви очи. Освен че беше много привлекателен, беше и прекрасен шеф. От самото начало бе подходил към мен супероткрито, разкривайки ми тънкостите на рекламния бизнес и проявявайки достатъчно доверие, че да не ми показва едно и също нещо по два пъти. Работехме добре заедно и се надявах, че още дълго време ще имам възможността да съм част от неговия екип.
— Опитай това — каза той и се протегна към една чаша на плота, над която се виеше пара. Подаде ми я и аз я приех с благодарност. Оцених факта, че се е сетил да добави сметана и подсладител, точно както обичах.
Отпих внимателно, тъй като кафето беше горещо, и веднага се разкашлях от неочаквания и не особено приятен вкус.
—
— Кафе с вкус на боровинки.
Не можех да прикрия смръщената си физиономия.
— Кой, по дяволите, би пил такова нещо?
— Ами… нашата работа е точно това — да разберем кой би го пил и да му го продадем — отговори той и вдигна чашата си като за наздравица. — Да пием за най-новия ни клиент!
Премигнах, поизправих се и отпих още една глътка.
Два часа по-късно все още усещах по езика си лепкавия сладникав вкус на изкуствена боровинка. Беше дошло времето ми за почивка, затова влязох в интернет и потърсих името на доктор Теранс Лукас, мъжа, с когото се бях запознала на вечерята предната вечер, и който очевидно имаше някакви търкания с Гидиън. Точно бях написала името му в полето за търсене, когато телефонът на бюрото ми иззвъня.
— Офисът на Марк Герити — вдигнах слушалката аз. — На телефона е Ева Трамел.
— Сериозно ли говориш за Вегас? — попита Кари без всякакво предисловие.
— Напълно.
Настъпи кратко мълчание.
— Така ли смяташ да ми съобщиш, че ще живееш с богатото си гадже и аз трябва да се изнеса?
— Какво? Не, разбира се! Да не си полудял? — Стиснах очи, едва сега разбрах колко несигурен се чувства Кари. Мислех, че приятелството ни е надживяло подобни съмнения. — Цял живот няма да се отървеш от мен, нали си го знаеш?
— И как така изведнъж реши, че трябва да отидем във Вегас?
