— Да. Мога дори да отличавам сън от сън. Има сънища, просто продължение на последните мисли, с които човек се е занимавал, преди да заспи. Те не означават нищо. Но има други, които са ни внушени. Когато Бен Нур иска да ми каже нещо, което не може да ми съобщи по друг начин, ми го казва в съня. След събуждането си аз знам, че не съм бил някъде с него, а само съм сънувал, но че този сън е бил негово преднамерено дело. И също така никога не се заблуждавам, когато душата ми напуска тялото. Знам къде е била. В началото, когато още не бях свикнал с това, от време на време се случваше да се заблуди, но сега — никога.
— Значи вярваш във всичко, което при такива случаи виждаш?
— Да.
— Също на това, което Бен Нур снощи ти е казал?
— Също! И все пак никога не ми е било така трудно да му хвана вяра както този път.
— Защо?
— Защото за толкова много каза, че няма да преминат над Бездната на гибелта.
— Как може да те безпокои въпросът дали са много или малко?
— Защото аз самият през целия си дълъг живот намерих само един-единствен човек, за когото съм безусловно убеден, че за него Портата на блажеността ще бъде отворена. Какво изобилие от любов, доброта и милосърдие би трябвало да излъчват в живота всички онези, които Бен Нур би намерил достойни за небето. Аз самият никога не открих любовта, изключвайки този един-единствен път.
— Но все пак си имал родители, братя и сестри?
— Те ме мразеха!
— Приятели?
— Наричаха се такива, но не бяха!
— Жена?
— Тя беше лицемерка!
— Деца?
— Такива нямах и хиляди благодарности на Аллах, защото ако имах и деца, те също щяха да ме мамят като другите и отдавна вече нямаше да съм жив. И следствие отмъщението, което щях да предприема, щях да съм се сгромолил от Моста на смъртта в Бездната на гибелта. Мислиш ли, че след всичко, което съм изтърпял, все още съм способен на любов?
— Да.
— Аллах да те благослови за добрата вяра, защото като вярваш в мен, ти вярваш в човечеството. Да, аз още държа любовта здраво в сърцето си — заради този, при когото единствено намерих любов. Той се зае с безкористно милосърдие с мен и по този начин ме спаси от отчаянието, от отсамната и отвъдната гибел. Неговата любов ми възвърна вярата и доверието в човечеството. Аз напразно търсих любовта. Търсих я при Бога, при хората, в живота, е църквата…
— В църквата? — удивих се аз.
— Да, в църквата. Не искам да премълча пред теб, че съм бил християнин. На теб като мюсюлманин ти е все едно дали принадлежа към исляма от детството си, или съвсем отскоро.
— Какво те накара да отстъпиш от християнската църква!
— Именно това напразно търсене на любовта. Само ги опознай тези християни! Как са се разделили на вероизповедания, секти и как ли не наречени още подразделения! На това отгоре моята собствена съдба. Не желаех да знам нищо повече за тази вяра, която учи за любов, а изповедниците й, които виждах, бяха най-безсърдечните хора по цялата земя. Библията на християните казва, че ще познаеш човека по делата му, но аз ти казвам, изпълнен с яд, че ще познаеш вярата по плодовете й. И понеже тези плодове не бяха нищо друго освен омраза, завист и себичност, то не бе трудно да стигна до решение да потърся е джамията онова, което не бях намерил в църквата.
— И какво намери там? — попитах аз.
Как ми се искаше по друг начин да попитам и да взема под закрилата си стария човек! Наистина ли бе опознал само безсърдечни християни? Но трябваше да се огранича с този къс въпрос, защото за обширни дискусии сега нямаше време. И понеже трябваше да премълча, че съм християнин, не биваше да допусна сърцето ми да вземе връх. Той беше отцепник, а се знае, че нетолерантността и фанатизмът при такива хора се проявяват в най-опасната си форма… Той отговори, като се замисли доста:
— Не започнах този разговор с теб, за да сравнявам християнството с исляма. Чу, че само един човек съм намерил, който ми донесе онова, което търсех — любовта. На този човек дължа, че изобщо съм жив. Той ме възроди физически и душевно и аз му се отблагодарих с всичко, което съм и което имам — с тяло, душа, живот.
— И кой е този човек?
— Абдиллах.
— Ел Гхани, шейх ел харе в Мека?
— Да. Искам да те попитам за него. Мога ли?
— Питай!
— Преди малко чух гласа на моя благодетел, моя единствен приятел — продължи мюнеджията. — Кажи, той тук ли е?
— Да — потвърдих аз.
— Защо не идва при мен?
— Ел Гхани и неговите придружители те сметнаха за мъртъв, погребаха те и яздиха дотук. Когато те видяха така внезапно, се изплашиха — сметнаха те за дух.
Каква безкрайна жал ме обхвана за този беден, стар, сляп човек! Може да беше отцепник, захвърлил християнството, но подведен и измамен и заслужаваше моето съчувствие. Опитах се да му кажа истината по възможно по-лек начин. Персиецът се размърда нетърпеливо на мястото си. Той сега не мислеше за задължението към слепеца, а за кражбата и обноските спрямо себе си. Аз го помолих с поглед да се овладее, но за съжаление не намерих разбиране.
— Аз не съм дух, не съм призрак — каза слепецът. — Искам при мен да бъдат Ел Гхани, неговият син и също другите. Повикайте ги тук!
Тогава баш насир избухна:
