— Или Кхутаб ага?
— И аз не се сещам за нещо друго — рече персиецът — Вие ме направихте ваш приятел и моята благодарност ще ви принадлежи, докато съм жив. Ето защо не може да ми бъде безразлично дали и по-нататък ще ви грозят опасности от страна на бени кхалид. Иначе да съм сложил край на работата си тук. Откраднатото съкровище си получих обратно и аскерите ми са отново свободни. Необходимо е само да възседнем и да потеглим към дома.
— Кога ще го направиш?
— Когато и вие тръгнете, по-рано — не.
— Е, а ние, сихди? — намеси се Халеф. — Кога ще си продължим ездата?
— Когато си заминат бени кхалид — отвърнах аз.
— Защо не по-рано?
— Ти, изглежда, вече не ме познаваш, Халеф.
— Какво? Вече не те познавам? Ох, сихди, какъв майтап само си правиш! Та нали си знаеш, че те познавам по-добре от самия себе си.
— Последният ти въпрос ме кара да се съмнявам в това. Забравяш един навик, който е неразривно свързан с мен както дръжката със сабята.
— Какъв навик, сихди?
— Да си осигуря максимално тила. На тази привичка дължим толкова успехи, че не може да ми хрумне да се отклоня от нея тук, в тази опасна пустиня.
— Тила? По отношение на бени кхалид?
— Да. Ако потеглим преди тях, ще останат зад гърба ни и няма да знаем какво тъкмят но ако са пред нас, ще можем да ги държим под око, докато сметнем за необходимо, и то по такъв начин, че да нямат възможност сериозно да ни досаждат. Сигурно го съзнаваш?
— Какъв въпрос! Ако не го съзнавах, щях да съм река без вода, кон без крака, или, нейсе, Ханнех без Халеф. Само не знам дали бени кхалид ще се съгласят. Как се каниш да ги принудиш?
— Като не ги допуснем до кладенеца. Ако са убедени, че няма да получат вода за камилите си, ще побързат да стигнат до някой друг кладенец.
— Където пък те на нас ще отнемат водата.
— Това е най-малката ми грижа. Първо, още не се знае накъде ще се насочат те и накъде ние. Областта пред нас е по-богата на вода от тази зад нас, така че не е необходимо да поемем по пътя, по който ще яздят бени кхалид. И второ, припомням ти за Бир Хилу. Бени кхалид тук също бяха преди нас, а ние сега не само получихме водата, но станахме по такъв начин господари на кладенеца. Противниците ни без наше разрешение не могат да приближат. Сега удовлетворен ли си?
— Да, напълно, сихди! Но я погледни меканците, как Ел Гхани настойчиво увещава слепеца! Той сигурно съвсем другояче разправя събитията! Ние ще се явим на Ел Мюнеджи в светлина, с която не бихме се гордели, ако беше истинската. Виж, там идва един от постовете с някакъв бен кхалид! Началото на края се започва.
Хаддедихнът, който водеше пратеника, каза, че целият отряд на бени кхалид се придвижвал към кладенеца. Коствало им немалко уговорки да ги задържат и склонят да изчакат отговора на шейха.
— Каква причина изтъкнахте, че не бива да идват тук? — осведоми се Халеф.
— Волята на техния шейх — гласеше отговорът. — Те изпратиха този представител да говори с него.
— Правилно сте постъпили. Веднага ще уредим работата. Да отидем ли отсреща при шейх Тавил?
Въпросът беше отправен към мен. Аз отговорих, като станах. Персиецът също се надигна и ние закрачихме, следвани от бен кхалида, към кладенеца, където той видя шейха си да лежи вързан. Оня му викна гневно още преди да сме стигнали до него:
— Ето че най-сетне пристигате! Не можахте ли по-рано да се поинтересувате за мен?
Мъжът бе видимо удивен, че намира предводителя на своето племе като пленник, огледа се с несигурен поглед и отвърна:
— Ти така поиска!
— Това не беше заповед, а само подмятане. Трябваше да вземете под внимание разликата. Къде бивакувахте тази нощ?
— На площадката на фантазията.
Ние нямахме причина да попречим на шейха да разпитва и слушахме със забавление.
— С войниците? — продължи да пита той.
— Да.
— Къде ги държите?
Очите на Тавил мятаха искри. Пратеникът отвърна извънредно смутено:
— Те изчезнаха.
— Къде?
— Нямахме представа, но сега виждам, че са тук.
— Разбира се, че ще са тук, след като сте допуснали да ви избягат. Като ги видях да идват през нощта, ги помислих за духове на умрели асакери. Нямаше как да ги сметна за нашите. Шейтанът ви е направил слепи и глухи, по друг начин не би могло да се случи, двайсет и един пленника да офейкат на многократно превъзхождащ ги стражеви отряд. Нали ги бяхте вързали?
— Да.
— Но не сте ги пазили добре?
— Много зорко даже. Лежаха по средата ни. Не бяхме пропуснали нито една предпазна мярка.
— Това не е вярно! Без някоя голяма грешка от ваша страна не биха могли да ви се изплъзнат. Аз ще разследвам случая и ще пратя виновните вкъщи да правят чехли със старите жени.
Тогава бен кхалидът поде с друг тон:
— Ние не сме стари жени! Аз съм бен кхалид, свободен бедуин, и се подчинявам само на този, на когото искам. За бягството на асакерите не сме виновни ние, а джиновете, които напристигаха на голямо множество.
— Какви джинове?
— Едни тъмни фигури, приличащи на сенки. Отпреде им вървеше вчерашният призрак.
— Кой?
— Духът, дето дойде тук и приказва.
— Аллах! — извика шейхът, като удвои внимание. — Същият дух ли беше?
— Да.
— И вие веднага драснахте?
