— Не. Но той държеше в ръце блуждаещи огньове, които бълваха глави на живи дяволи. Ние вярваме в Корана и сме благочестиви следовници на Пророка, ама с духове и дяволи никой от нас не смее да се бие.
— Аз скоро ще разбера що за блуждаещи огньове са били това. Не гореше ли огън?
— Даже два. Ние се махнахме едва когато духът приближи първия.
— И оставихте асакерите да лежат?
— Разбира се. Какво друго трябваше да направим? После видяхме от далечина по мястото да се сурват множество призрачни силуети, а когато си отидоха и ние се върнахме, вече не заварихме асакерите и камилите им също бяха изчезнали. Духовете ги бяха отвлекли.
— Аз искам сега да ти покажа най-големия от тези духове. Погледни нататък! Кой седи при Абдиллах, нашия гост?
Пратеникът още не беше забелязал мюнеджията. Като го съгледа сега, извика:
— Аллах да ме закриля от вкаменения Шейтан! Той седи там, да! Това е той!
— Хубаво го погледни! Дявол ли е, призрак ли е, или човек?
— Може ли… може ли… да е… може ли… да е…?
Мъжът беше изгубил ума и дума. Тавил му кресна:
— Ако ти и сега, посред бял ден, не знаеш къде си, то няма защо да се учудвам, наистина, че в тъмната нощ сте си изгубили от страх разсъдъка. Ел Мюнеджи е бил това. Кой знае и какви пламъци е държал в ръце. Абдиллах, приятелю мой, моля те да го попиташ.
Гхани изпълни желанието му, като се обърна към седящия до него слепец:
— Чу ли за какво се говори?
— Да, всяка дума — заяви запитаният, който беше напълно бодър.
— Знаеш ли, че снощи си пребивавал на друго място?
— Да.
— Къде?
— Мястото не ми е известно. Бях заведен дотам и после ми дадоха две факли в ръцете.
— Кой ти ги даде?
— Шейхът на хаддедихните и ефендито от Вади Драа. Аз се съгласих, защото жената каза, че това се вършело за мое добро.
— Ти знаеше ли каква е работата?
— Не. Не ми беше съобщено. Крадецът на твоя опис и неговите укриватели ме измамиха и позорно са действали зад гърба ми. Ако бяха откровени, на никаква цена нямаше да го сторя. Аллах ще ме накаже!
— Можеш ли да се досетиш какви сенки е имало край теб?
— Вероятно са били съюзниците на измамниците — воините на хаддедихните, защото по пътя, по който трябваше да вървя, чувах стъпките на много съпровождащи ме хора. А на връщане ухото ми подсказа, че зад мен се намират камили. Аз съм бил използван за една лошотия, за която си нямах понятие. Но Аллах е справедлив, той не оставя нито едно дело без отплата и тези крадци и измамници един ден няма да минат по Ес Сират, Моста на смъртта, а ще се сринат в Бездната на гибелта.
— Тъй, сега всичко е ясно — разгневи се шейхът. — Светлината на факлите ви е разпалила фантазията и е създала несъществуващи дяволски глави. Сметнали сте хаддедихните за духове и сте си плюли на петите, вместо просто да ги изпозастреляте. Така е станало възможно освобождаването на пленниците, с които победата ми беше в кърпа вързана. Аз ще ви подиря сметка за това. А тоя стар, сляп, вдетинен и непредпазлив човек ще трябва да направим безвреден, за да не преживеем и нещо по-лошо. И на най-неопитното хлапе ще стане ясно колко съм бесен, че заради тази грешка се намирам неспособен за съпротива в ръцете на тези, на които можехме да се изсмеем, ако намеренията ми се бяха осъществили. Но аз се заклевам в Аллах и Пророка, че ще наваксам всичко пропуснато!
Тази заплаха бе нова грешка, защото дори да не бяхме вече решили максимално да се подсигурим, щеше да ни предупреди да бъдем нащрек. Но много повече от това ме занимаваше констатацията, че Ел Гхани бе успял да убеди слепеца в своята невинност. Само след кратко време Ел Мюнеджи отново се намираше под влиянието на тоя негодяй, когото считаше за свой благодетел и най-добрия човек.
Халеф бе изслушал последния изблик на шейха на бени кхалид със самодоволна усмивка Сега му каза:
— Радвам се, че стигна до това прозрение и призна така искрено своето безсилие. Ние бихме могли да го използваме по такъв начин, че да ни запомниш за всички времена, но в своята неизвестна доброта решихме да постъпим с вас снизходително, както ни повелява любовта. А ние я проявяваме към всички хора, та дори към враговете си.
— Не ми е притрябвала вашата любов! — избухна Тавил.
— Ще се наложи да я приемеш и няма да можеш да й се противопоставиш, без значение искаш, или не.
— А дето уж съм признал безсилието си, не знам нищо такова. Аз си имам моите воини, които ви превъзхождат многократно.
— Ние не се страхуваме от тях. Засега ние сме в предимство и ще се погрижим да го запазим.
— А аз изисквам освобождението си. Ако се възпротивите, ще пратя тоя вестител до воините ми със заповед веднага да грабнат оръжие срещу вас.
— Ами опитай, де! Ако той се осмели да напусне това място без наше разрешение, завинаги ще го задържим тук с един куршум.
— Аллах да те смаже! — изсъска шейхът, който знаеше колко прав беше дребният хаджи.
Той не обърна внимание на проклятието, а продължи:
