– Разбира се. Тази монета е била сечена по времето, когато Византион е бил управляван от римляните. Трябва да е било по времето на Август или Тиберий150. В първите десетилетия на новата ера. Когато градът все още не е бил столица. Тоест много преди да стане Константинопол.
Всички тези дати и стари имена на града и на управлявалите императори ме объркваха. Затова я попитах още веднъж:
– Значи, вие мислите, че престъпленията са свързани с владетелите?
На лицето й се изписа несигурност, все едно е поставена пред доста трудна ситуация. И вместо да ми отговори, се изправи.
– Да повървим ли?
Нямаше как, и аз станах и тръгнах с нея. Платформата се беше изпълнила с хора. Трябва още някоя група туристи да се бе изсипала. Отговори на въпроса ми чак след като се измъкнахме от англоговорещата тълпа.
– Не съм сигурна. Да, може убийствата да са свързани с града. Но ако трябваше да избирам някоя от тези две възможности, щях да се спра на свързаната с владетелите. Защото убийците винаги оставят препратка към тях.
– Но само чрез монетите – опитах се да й обърна внимание върху този факт. – Можеше да оставят първата жертва пред някой храм, свързан с крал Визас. Например храма на Посейдон. Вие казахте, че там имало и такъв – там, където Недждет Денизел ви е предложил да се омъжите за него.
– Така беше. – Киселата усмивка, появила се на лицето й при споменаване името на първия й съпруг, изчезна след секунди. – Но когато анализираме нещата, ще се ръководим ли от мястото, на което са оставяни жертвите, или от монетите в дланите им?
– И от двете. Дори трябва да гледаме как точно са извършени престъпленията. Както и фигурата, която очертават телата.
В очите на Лейля Баркън проблясна любопитство.
– Как са нагласени труповете ли?
Вече нямаше смисъл да крия от нея тази информация, затова й разказах всичко подробно, за да видя също така каква щеше бъде и нейната реакция.
– Ръцете и на трите жертви са вързани така, че по форма да напомнят върха на стрела. А краката им са разтворени така, че да напомнят тетивата на лъка. Тоест труповете и на тримата убити са аранжирани така, че да са във формата на лък и стрела. Пръстите и на трите жертви сочат към мястото, на което ще бъде оставена следващата.
Отново някаква несигурност се появи на лицето й.
– Защо не ми казахте това по-рано?
– Не съм ли ви казал? Сигурно защото съм мислел, че не би ви заинтересувало. Както и да е... – опитах се аз да омаловажа въпроса й.
Но тя не остави тази работа така.
– Чакайте, чакайте, Невзат бей. – Гласът й звучеше обидено. – Нямате ли ми доверие?
– Не, моля ви, откъде накъде си го помислихте?
– От това, че скрихте информацията си от мен. Ако се съмнявате в мен, моля ви, кажете ми го направо!
– Напразно се обиждате – за кой ли път най-хладнокръвно излъгах аз заради професията си. – Ако беше така, ако ви нямах доверие, щях ли да си сътруднича с вас?
Изглежда, че я бях убедил, но не се сдържа да ме предупреди:
– В такъв случай, моля ви, не крийте информация от мен. Защото ако не са ми известни подробностите, мога да ви насоча в погрешна посока. А не бих искала да нося такава отговорност!
Дори не опитах да се защитя.
– Мисля точно като вас! И това, че не съм ви съобщил тези подробности, не е, защото ви нямам доверие. Толкова неща са ми на главата... Но и вие трябва да ни кажете всичко.
Съмнение плъзна по лицето й, но напрежението й отмина и тя тихо и доверително отвърна:
– Точно това правя!
– Обаче не ни казахте, че Намък се е опитал да набие Недждет Денизел! – Изчака да довърша фразата си, гледайки ме с леко присвити очи. – Днес разговаряхме с един от хората на Адем Йездан, важен човек. Той ни каза, че Намък е понечил да души Недждет Денизел, стискайки го за гърлото. И ако хората наоколо не са се намесили, за малко е щял да го убие.
– Лъже! – избухна тя. – Никой никого не се е опитвал да убие!
– Значи, това не се е случвало?
Млъкна и се загледа за миг надолу, в сребристите гърбове на рибите, плуващи над множеството дребни монети, хвърлени за късмет във водата през парапетите на платформата.
