– Те и без това се увреждат... Толкова рушащи се паметници на културата има тук тъкмо заради обявяването на района за защитена зона. Съветът за паметниците на културата не може и един пирон да забие... И понеже не може да се ремонтират, сума ти сгради буквално изчезват пред очите ни... Макар че ние си поставяме за цел да пренесем миналото в съвременността чрез изграждането на нови сгради в съседство с историческите. Мухлясалите академични мозъци обаче не могат да го разберат това... Както и лявомислещите, опитващи се при всеки удобен случай да ни обвинят в анархизъм...
– Това тук дворец ли е? – прекъсна с въпроса си разпалената реч на Адем Йездан Али, сочейки широката зона точно под джамията „Султанахмед“, отбелязана със специална тънка ограда. Под нея се четеше надписът „Големият дворец“.
– Да, това е Големият дворец. – Палатиум Магнум от времето на Римската империя. Константин започнал изграждането му, но столетия наред са го разширявали с нови и нови постройки. Ето вижте тук, това е главният вход към двореца, наречен Халке, или Бронзовата порта. Тук в тази сграда са се намирали пазачите, залата, където бил съветът на императора, а долната сграда е залата за аудиенции, а тази празната част е площадът за игрите. Величествено, нали?
Изчерта една линия върху макета от „Султанахмед“ до синевата под него, обозначаваща Мраморно море.
– Представете си един правоъгълник, с едната страна от Хиподрума към Мраморно море, и другата страна – от задната градина на джамията „Султанахмед“ до „Ая София“. Ето това е площта, върху която се е разпростирал Големият дворец. Толкова голям е бил!
Али взе да се почесва по брадата, сякаш се беше сблъскал с някакъв много важен проблем.
– И тази сграда ли е в чертите на заетата от Големия дворец площ? – тихо попита той.
Хитрият бизнесмен веднага усети накъде ще задуха вятърът и мина в отбрана.
– Недейте така, инспектор Али! Нашата сграда не е единствената в този район.
Вперил поглед в макета, Али замислено продължи:
– Де да беше само тя! – Пак се обърна към Адем и едно огънче проблесна в погледа му. Но тутакси угасна. – Дори и вашата сграда не би трябвало да бъде тук! – рече той и отново посочи двореца. – Де да можеше този район да е същият като на макета – да е само от исторически паметници. Всъщност само тогава би бил туристическото събитие на столетието!
Адем Йездан не знаеше какво да отговори. И аз се обърках, чудех се как да замажа положението. Май че бях несправедлив към това момче – бях подценил здравия му разум и бързия му ум. Пристрастеният към историята бизнесмен обаче се окопити преди мен.
– Но това е невъзможно, инспектор Али! Големият дворец е бил изоставен преди повече от хиляда години! – рече той и посочи с бастуна си към креслата лежанки. – Но вижте какво направихме ние. В Големия дворец има зала за тържества, която може да се използва от държавни служители. В нея има деветнайсет кресла лежанки. Ето така пренесохме миналото в настоящето. – Направи няколко крачки и докосна едното от тях. – Тук има точно деветнайсет такива. Съвсем същите, като в залата за хранене на Големия дворец. Ето това е, което можем да направим. Не е възможно напълно да съживим този дворец. Там, където някога е бил, сега са хиляди жилища, офиси, да не говорим, че от стотици години се е строило и достроявало.
Али не обърна ни най-малко внимание на оправданията, нито на човека, който се мъчеше да доказва правотата си.
– Де да не се беше застроявало толкова... Че да не се събираха днес толкова лешояди върху тези съкровища...
Макар откровено да отправяше обиди към него, Адем Йездан не се ядоса, или пък много умело успя да прикрие нервността си. Вместо него нашият бивш колега му се озъби:
– Обаче не се е случило така, инспектор Али. Много тежки думи изричате... Вижте Адем бей колко благородно и възпитано се държи...
– Моля те, Ерджан – остро го прекъсна шефът му. – Аз добре го разбирам инспектор Али. Той е от хората, които много обичат родния си град. – Разбиращо погледна помощника ми със светлокафявите си очи. – Вярвайте ми, и на мен ми гори отвътре. И аз като вас все си викам – де да не се беше случило това застрояване. Но сега вече е много късно. Прав сте – има много люде, които се впускат в туризма, без да знаят и копче за историята на този град! И аз съм против тях! Но без да се направят инвестиции, без да се открият нови хотели и търговски центрове, няма как да презентираме този град пред света. Тези неща не се решават с емоции, инспектор Али. Историята и туризмът са доста преплетени едно в друго...
Помислих си, че ей сега Али ще му отвърне нещо троснато, но не го направи. Само обърна гневен поглед към макета на Големия дворец, все едно го пращаше по дяволите. Адем Йездан се възползва от тази ситуация и се обърна към мен:
– Ако искате, да минем в съседната стая, господин главен инспектор – предложи той, сочейки към средната врата отсреща. – Там е тихо, ще говорим по-спокойно.
Историята се пише с кръв
